Пенка бе преводач от украински. От украински и от руски. И му е била някога състудентка. Освен състудентка, Пенка била и студентската му любов. Никога не е свирила на пиано, въпреки че едно от най-хубавите любовни стихотворения в българската поезия беше негово и редно е да бъде написано заради конкретна жена. Но това стихотворение е фикция.
ПИАНИСТКАТА
Тя ще влезе тихо
в стаята позната
и под десет пръста,
леки и добри,
нежно ще изгрее
„Лунната соната“,
тишината в тоя
дом да озари.
И на люлякова нощ
ще замирише,
и ще се облеят
в трепетни лъчи
черното пиано
с белите клавиши,
бялото момиче
с черните очи.
Вятърът ще млъкне
в старите дървета,
ще се залюлеят
сенките навън,
ще се спрат щастливи
хора и поети —
да послушат тоя
очароващ звън.
Може да се влюбят,
може да запеят,
може тежка мъка
да ги сполети,
но когато тръгнат
в жълтата алея
и потънат мълком
в своите врати —
скришом ще въздишат,
ще мечтаят скришом
и във всяка тяхна
мисъл ще звучи
черното пиано
с белите клавиши,
бялото момиче
с черните очи…
Не можах да не се изкуша. Изкушението пък за това е изкушение — да не можеш да не му се отдадеш. Пенка беше четвъртата жена на Янко, нищо че официално бе голямата му студентска любов. Официално беше четвъртата му жена, нищо че беше втората. И тъй като става сложно, а най-сложни са простите неща, Янко Димов, преди да се ожени за Пенка, има три брака и три развода в Стара Загора с една жена. Официално тя му беше първата, втората и третата жена. Докато един ден, веднага след развода, той не идва в София и пристава на Пенка. Но така го прави, че първата, втората и третата му жена да не го намерят и да го принудят да мине под венчило, докато още не се е опомнил за четвърти път.
За по-сигурно Янко бе прибран и за съветник на Председателя Любо Левчев. Друг съветник по въпросите на поезията бе Миряна Башева. Задължението им беше да се въртят в кафенето и, когато Председателят се разколебаеше в ценностната си система и познания в поезията — а те бяха огромни, тези познания, — да си викне съветниците и на чаша коняк да обсъдят казуса с ямба, хорея, дактила, анжамбана, мъжката, женската, дактилната рима и простирането на белия стих на територията на свободния.
После Миряна и Янко слизаха в кафенето с блеснали погледи. На Янко погледът му блестеше и от придобитото самочувствие на държавен мъж, който е наливал мъдрост в главата на един от първите мъже в Народната република — Любомир Левчев. Любо обичаше да помага. А ако съдя по себе си — помагаше на правилния човек. Я от милиция ще ме измъкне, я от крайна бедност… Не бях единствен.
Миряна после се прибираше по „булеварда с лиричния ритъм“, който така и не смени за „Шан-з-Елизе“, като понякога, но в много редки случаи, оставяше да ѝ се размотава топче тоалетна хартия, за да може на другия ден да намери обратния път към СБП…
(Който чел, без да прескача дотук — чел… Останалите или трябва да се върнат, или въобще да не продължават…)
Та Пенка влизала в кафенето на „Ангел Кънчев“, оглеждала се и, като погледът ѝ не е намирал моя милост, казвала така, че другите да не си помислят, че вече си говори сама:
— А, те пак са се запили двамата.
И отегчено се прибирала на работното си място. Което и да е то.
Ние обичахме с Янко да ходим в „Тенекиите“ — свято място за бохемата на София. Не защото се намираха току до „Двореца на пионерите“, което всъщност било преди, а май и сега, Духовната семинария. Понякога само двамата, но понякога и с други.
Янко, поради поста, който заемаше като „Държавен мъж“, понякога се държеше високомерно със сервитьорите, без дори да подозира, че те въобще не са се сменили от десетилетия вече, заработващи трудов стаж и бакшиши за старините, които неминуемо ще ги навестят един ден.
Та с Бойко Ламбовски празнуваме първи книги — вече съм нарисувал брада на корицата му, а, който чел — чел… Ако иска да продължи…
Ние поръчваме, Янко гледа като държавен мъж и си иска меню. Не че няма да поръча гроздова, ама от меню иска да си я поръча.
Сервитьорът постоя над него, постоя — таблата му започна да придобива вид на оръжие в ръцете му, — па току изсъска:
— Слушай, бе, пияницо. От двайсет години ти знам номерата. Ако ще поръчваш — поръчвай. Виж колко народ ми е на главата…
След което се фръцна и изчезна в бараката, където се помещаваше и барът, от който зареждаше таблата.
Тогава държавният мъж стана, изгледа ни с Бойко и, не знам защо, но си изля гнева на нас.
— И да знаете — ще гледате Съюза на писателите през крив макарон…
Което в превод значеше, че нямаме никакви шансове да бъдем приети в СБП…
Преди да го каже, тропна като ат с десния си крак по плочника. После пак тропна и видяхме унизената и прегърбена фигура на един от най-нежните поети на България да излиза от заведението така, че никой да не види това. А влезе като Държавен мъж в началото…
Така си и отиде от този живот. Пенка, вместо да го търси след развода и с нея, за да се оженят така, както правеше първата, втората, третата и не знам коя първа официална жена, го бе оставила да се скита по улиците. Янко вече не бе Държавен мъж и спеше в една печатница. Печатарят единствен оценявал стойността на поета и му дал ключ — нощно време Янко да се прибира там.
Един ден, прибирайки се ли, излизайки ли от печатницата, някакъв трамвай го блъснал. Почти като Берлиоз в „Майстора и Маргарита“ от Булгаков, роден в Украйна, от чийто език превеждаше втората, но официално петата и последна жена на Янко Димов…
Няма коментари:
Публикуване на коментар