понеделник, 6 януари 2014 г.

УДОБНОТО ПОВЕДЕНИЕ НА СТЕФАН ЦАНЕВ

Било е точно девет месеца преди да навърша двадесет години. Това го знам със сигурност, защото аз съм роден на 20 декември 1956 год., което значи, че съм заченат точно по времето на историческия априлски пленум на ЦК на БКП. А историята, с която започвам този трагичен опит се разиграва точно двадесет години след пленума или по време на единадесетия конгрес на ЦК на БКП. Значи е било между двадесет и девети март и втори април, но със сигурност е трябвало да стане на първи април, защото всички комични случки от миналото в момента на състояването им са били трагични… Живеех тогава на ул. „Кръстьо Сарафов” в София. Хазяйка ми беше Соня Чортанова, достолепна възрастна дама - така и не ми стана „другарка” – която бе издала две готварски книги и в моите очи си беше жив автор. Да издадеш книга по онова време, пък било то и готварска, си беше чисто събитие. Аз самият чаках единадесет години първата си книга. Вероятно благодарение и на случката, която ще разкажа. Но тогава аз имах щастието да живея не само в евтина квартира, обитаващ таванска стая, долепена до друга таванска стая на пианистка, която сега преподава или е дори директор на Софийската музикална гимназия. Т.е., аз имах удоволствието да слушам нейните репетиции, които ме освобождаваха от разхождане на средства за клавирни концерти в зала „България”. Пък и чалгата не бе се появила още и аз растях от една страна под мощното крило на Партията, както ми съобщаваха в транзистора до главата ми говорителите от Националното радио, но и в съпровод на клавирни изпълнения на онова произведение, което по-късно стана химн на Обединена Европа… Таванът, въпреки интелектуалната си центричност бе без тоалетна – за баня въобще и дума да не става, защото работех в „Кремиковци” по договор и след работа задължително се къпех първо с веро, и чак след това с тоалетен сапун – нямаше още шампоани и гелове. Месец преди това хазяйката – освен „другарко” не можах да й кажа и „госпожо”, но второто обръщение просто присъстваше виртуално в отношението ми към нея – та месец преди това авторката на две книги с лека нотка на благородна ирония в гласа ми съобщи, че съседите от съседната кооперация забелязали в снега на покрива жълта диря да се стича току от моята капандура. Аз се изчервих като партийно знаме и нищо не казах. Имах ключ от апартамента и правото да ползвам тоалетната, но предпочитах буркана пред вероятността да притесня достолепната и благородна авторка на две книги, която по съвместителство се оказа и моя хазяйка… Вероятно на тридесети март, най-много на втори април да е, но в никакъв случай на първи април трябваше да направя чай на една моя гостенка, от която научих, че на полски „Кохам те” е „обичам те” на български. Бе великолепно момиче наполовина с полска кръв, влюбена до полуда в Гийом Аполиниер, който също е с полска кръв. Вече бях публикувал в списание „Пламък” първото си стихотворение, което доведе до доста не само случайни връзки с другия пол. И така аз слязох до първия етаж, където живееше хазяйката, отключих вратата и влязох в банята да налея вода в чайника. Да имаш тогава такъв чайник като моя бе такова събитие като таблет в ръцете на клошар... сега… Завиваше се на чучура едно нещо, което издаваше звук от локомотивна свирка на фона на клавира от съседната таванска стая. Нещо като Бетовен в съпровод на локомотивни свирки… В съпровод на парен локомотив, защото врящата вода издаваше точно такива звуци. Бях на деветнадесет години и три месеца, свободен, с чайник и публикувано стихотворение в централния печат, живеещ в мансарда без баня и тоалетна, който произнасяше на чист полски език „Кохам те” в ушите на влюбено до полуда момиче и в Аполиниер… Защото твърдеше, че е влюбена и в мен. Слязох почти тайно да налея вода във впечатляващия всяко женско сърце чайник и в антрето срещнах хазяйката. Освен че явно е издала две книги за готварство тя тайно събираше група дами на готварски курс по обяд. Те си носеха продуктите, даваха й по пет лева за урока, а храната оставаше при домакинята и преподавател готварско майсторство. Комунизъм, комунизъм, ама храната си е храна и доходите идваха и тогава, както и сега, от сива икономика… Бяха дами надхвърлили средната възраст и осъзнали, че вече с нищо друго не могат да впечатлят съпрузите си освен с кулинарни шедьоври. Всяка жена се сблъсква в един момент с такава ситуация в живота си… Не можех да си призная, че горе в стаята момиче на легло ме чака и аз трябва да я впечатлявам с чайника си, който свири и пухти като локомотив на фона на класически клавирни пиеси от съседната стая. Хазяйката се оказа, че също се гордее с мен, защото ме покани при жените, създали едно тайно общество около нея, и ме представи като поет. Аз бях във възрастта и времето, когато двадесетгодишните се изчервяват при всеки женски поглед и сведох виновно глава. Позата трябваше да покаже на присъстващите, че талантът не е мое дело, но аз си го нося със завиден стоицизъм. И тя ме помоли да кажа едно стихотворение… Беше времето на единадесетия конгрес на БКП, аз работех в „Кремиковци” по указ, който ме освобождава от казармата. Пет години работа и ти се признава за военна служба, която аз после и така си отслужих. Придобиваш право да се бориш за Софийско жителство, както и евентуално да кандидатстваш за панелен апартамент… Всичко това на фона на клавирните концерти и свирещ и пухтящ чайник просто беше недостижима мечта. Ако се включи и факта, че тогава в централните литературни издания се публикуваха и подборки на поети-работници, което демонстрираше грижата на Партията за художествено-творческата интелигенция от работническите среди… Възторгът на жените, които не знаеха за скритите ми планове, от факта, че съм поет бе огромен. И трябваше да им изрецитирам едно стихотворение. Всички тези жени, лишени от любов, но готови заради тая любов да преминат и през огъня на… готварската печка, отвориха уста като сегашна блондинка в чалготека в нозете на дирящия се Азис на подиума… И аз започнах да рецитирам първото си и единствено стихотворение, посветено на ЕДИНАДЕСЕТИЯ КОНГРЕС НА ЦК НА БКП.  Жените гледаха изумени, слушаха като на партийно събрание и не смееха да помръднат. Какво ставаше пред очите им, с какво бяха съгрешили, че такова поколение им се бе убило на главите като моето – защото те бяха на възрастта на заченалите по време на Априлския пленум… Не смееха нищо да кажат, защото не се знаеше коя няма да се успи… Вървеше тогава един анекдот за двама, които си разказвали в килията за какво са попаднали в затвора. И единият си признал, че е попаднал зад решетките, защото се е успал. Разказвали си със своя приятел политически вицове, но на другия ден приятелят му се събудил първи… Сивата икономика не се преследваше, защото тя крепеше социализма – така хората бяха доволни. Хем ходят на работа, хем през това време работят частно… Очаквах поне едно ръкопляскане да прозвучи. Не очаквах сълзи от възторг като в очите на севернокорейско пионерче пред образа на Ким Чен Ур, ама поне… Те ме гледаха виновно. Сега разбирам, че са се чувствали гузни за това, че някой е принуден да напише такова стихотворение, за да пробие. И само като си помисля, че този някой бях аз, който се възхищаваше на Гийом Аполиниер… Потънах от срам и, колкото и странно да ви е, на другия ден вече бях в друга квартира… И никога не написах подобно нещо. Никога не написах повече партийно стихотворение. Разказвам тази история, защото тези дни се натъкнах на няколко стихотворения от Стефан Цанев. Преработени до неузнаваемост. Но ето ги от книгата му, издадена през 1983 год.: Един поет пише стихове за Комунизма/върху бюрото на Столипин./ Хубаво е бюрото./И стиховете са хубави./ Аз съм за такава традиция!”, "Хей, червеи във вратовръзки - напред!/Вие прогресивно затлъстявате./Вратите, през които влизате,/ са тесни за излизане./ Няма връщане. Затуй напред/ И викайте за всеки случай:/ - Да живее комунизма! Напред","Дори да се превърна в скитник/ и да остана без другари-/ ще спя във парка със Уитман,/ с Маяковски и Вапцаров./ И сутринта ще се завърна с подути слепоочия,/ категоричен като изгрев!/ И с изгрева, макар неточно/ ще римувам комунизма!/”,”Когато говориш скучно за комунизма/ значи говориш против комунизма”…
Представете си какво може да накара някой да напише такива стихотворения. Аз си признах сега, но не продължих. Засрамих се. Човек да продължи да пише такива стихове и да ги рецитира първо на ухото на жена си – както обикновено става – като как го е гледала след рецитала жена му? Дали му е сготвила шкембе чорба за изтрезняване, защото трябва да си много, ама много пиян, за да направиш такова нещо. Или да си вярваш страшно много. Но, ако е вярвал страшно много в комунизма защо сега твърди, че е бил дисидент?... Или биричката, която е изпил по време на сготвената за изтрезняване шкембе–чорба от Доротея е била в повечко… Някои ми казаха, че Стефан Цанев имал скандално поведение. Не. Той винаги е имал УДОБНО ПОВЕДЕНИЕ. И да твърди Главният драматург на театър „София”, че в София са му спирали пиеси и са ги играли само в провинцията е направо смешно. Ако не е трагично. Защото Главен драматург в един театър тогава, преведено на съвременен език е ГЛАВЕН ЦЕНЗОР. И е по-добре да му се зададе въпросът той колко пиеси е спрял, а не че са му били спрели една пиеса на него, за да я играят в Бургаския театър. И защо в преиздадените му книги горните стихове са без „комунизъм”, без Маяковски и Вапцаров. Същите стихотворения и поеми, пък не съвсем… Аз имах морала да не напиша повече такова стихотворение. Имах морала да се засрамя от себе си. Както и моралът да ви кажа, че за миг съм се изкушил. Беше един миг, но този миг го нося вече четиридесет години… И, ако някой вярва на Стефан Цанев, да си зададе въпросът колко удобни и гузни са те самите, щом извиняват това… За миг щях да допусна и да напиша, че това е поведение… Но съм отговорен пред думите. И пред вас… Признах си… Както и искам да си призная и друго – страшно ми се иска сега да съм в оня таван с онзи чайник, чиито локомотивен тътен и свирка ме водеха на фона на Бетовен към… И, знаете ли, да завършим с метафора. В началото казах, че съседите са виждали онова жълто ручейче, слизащо на фона на белия сняг от капандурата. Не ви ли смущава фактът, че около капандурата на Стефан Цанев няма такъв ручей… А така смърди, като мине човек покрай текстовете му… Къде ли си изхвърля зловонията… Ами това е…

Няма коментари: