Вярно е, че не можем да върнем мъртвите. Толкова пъти съм се опитвал да завърна мама от оня свят. Баща ми… Бабите ми, дядовците ми… Странно как е създадена природата. Баща и майка са в единствено число всеки, а бабите и дядовците се множат. С годините мъртвите ни познати стават повече, отколкото живите. Докато постепенно започваме да усещаме колко ние ставаме излишни – със своите болести, страхове, мърморения, хленчове… Може би това е и трагедията на България, че старците си отглеждат внуците. Моделът за подражание на това поколение е кретащият до магазина за кисело мляко старец, охкането преди да седне на масата, охкането като става от масата, пъшкането, преди да заспи, хъркането като заспи, ченето в чашата… Нечистият дом, защото бабата вече недовижда боклука, все и едно какви хлебарки пълзят из къщата – те може дори да не са хлебарки, а черни петна от високото кръвно пред очите и. Занемарената градина и цветята в нея, отглеждани не за красота, а за да не се харчи пенсия в цветарския магазин на път за поредното погребение. Да, децата ни се възпитават в хленч и броени на стотинките до следващата пенсия. Пъшканията за доктор, пъшканията при доктор, пъшканията след доктор. Безсмислието на стария човек заразява цяло едно поколение около нас и ние не искаме да го забележим. Ние дори не искаме да си представим как едно цяло поколение вече расте без да погледне нощем през ключалката, за да види какво правят майка му и баща му. И, ако случайно погледне, то вижда хъркащият като умиращ дядо, заспал кротко до чашата си със зъбите. И бабата на съседното легло, която не може да заспи, защото не е забравила, че е майка и тихо плаче в шепи за дъщеря си или сина си в чужбина, оставили и да гледа собствените си деца. Единственото нещо, което това поколение знае за любовта е сексът по порноканалите. Защото не е виждало майка му и баща му как се целуват първо, как после искат да го приспят по-бързо това дете, за да отидат в стаята си, а то тихо да стане и да долепи око в ключалката, откъдето ще разбере продължението на целувката... То няма да знае нищо за любовта, защото дядо му и баба му отдавна са спрели да се целуват - може би от страх да не си разменят по време на тази целувка кастанетите, отдавна не се затварят в спалнята с надеждата, че децата им няма да ги видят така, както техните родители са се надявали те да не гледат през ключалката...Едно цяло поколение е заразено от прогерия – има такава болест. Болест, при която млад човек се състарява много, много бързо и четиригодишно дете изглежда като седемдесетгодишен старец. Да, заразяваме цяло едно поколение от прогерия. То не се интересува от нищо, защото от какво може да се интересува един старец, освен от това колко ще му струва погребението. Или киселото мляко, което може да го отдалечи с няколко дена от погребението. То, това поколение, няма амбиции, защото какви амбиции може да има човек, възпитаван в краен нихилизъм, че, ето на, нищо не зависи от него. Гласуването не зависи от него, пенсията не зависи от него, работата не зависи от него. Ден да мине, друг да дойде. Единственото зависимо нещо е той самият, защото зависи от баба си и дядо си, от учителите си, от работодателите си, от Държавата, която е анонимна и всесилна, от живота… Дори от родителите си не зависиш, защото не си им виждал очите, освен в цифрово изражение на скайпа… Нищо не зависи от теб самия. До момента, в който всички, от които си зависил постепенно си отиват от този свят – баба, дядо, даскали, работодатели… Само държавата си стои същата, защото си зависим от нея, а не тя от теб… През това време си възпитал по същия начин и децата на своите деца – ако не си заминал и ти в чужбина, където пък винаги ще бъдеш чужденец. Един добре платен наемен работник, който се блъска в гърдите, че има най-добрата диплома… Но какво значение има диплома в ръцете на човек, който е роден така, че от него нищо да не зависи…
Ами…
Няма коментари:
Публикуване на коментар