неделя, 21 октомври 2018 г.

КАРТАТА

Срам-не срам, аз това нещо трябва да си го призная. Всъщност, то не е единственото нещо, което трябва да си призная, но точно това ще направя сега. Не, че съм получил кой знае какъв житейски урок – да не ми е уроки… Виж ти, че то „уроки“ от „урок“ ли произлиза… Разбира се, защото и в двата случая боли глава – и след дълго учене, и след урочасване боли глава. За други части на тялото не съм чувал. Та, голям урок получих и ако минаваше с връзване на червено конче против уроки, аз да съм се опасал целия досега. Ама не го правя. А защо не го правя си е моя работа. И, така, без да бъда овързан с червени канапи против уроци и уроки, бях тръгнал нанякъде с колата. Карах бавно и лежерно без да забелязвам другите участъци в автомобилния поток. Даже неусетно се хванах, че дори спазвам пътните знаци. Особено тези за скоростта. И не, защото през завой в храсталаците се съзираше полицейска кола, или от новите камери, а защото просто така ми се караше. По правилата. Нали знаете кое в България най-лесно се забелязва. Най-лесно се забелязва в България нарушител, който кара по твоя начин тогава, когато ти си решил да спазваш правилата. Няма да обяснявам последното изречение, защото ще излезе, че освен президенти, министри, депутати (за малко да напиша „народносъбранисти“) и други подобни, ами и писателите се нуждаят от говорители, които да обяснят какво точно е казал писателят. Всъщност, стигне ли писател до читанката, вкарат ли го един път между кориците и той се обзавежда тутакси с „говорители“, които обясняват като как точно Дядо Йоцо е прогледнал и връзката между неговия слух, доловил свирката на влака, и очните му нерви… Или пък да обговорят „ “Този дъб е борът, който расте в дома на Гераците!”… Или пък да обясни как „“Риторичният Ботев въпрос “Кой те в таз рабска люлка люлее?” показва, че в стихотворението “Елегия” българският народ се е избебил.”… Всеки класик в българската литература има своите говорители. При това щатни, но без портфейл… Та, карах си така лежерно, замислен над оставането ми в класиката – защото и писателите носят в раниците си маршалски железа (как е множественото число на „жезъл“ иди го разбери), та дори и тези, които не знаят множественото число на „жезъл“ носят неговия прототип в някоя чанта, която не е задължително да е ученическа. Та, разкарвайки в багажника на колата своя единствен маршалски жезъл, бях изненадан от „опел-корса“, червена като мислите ми, да прави опит ако не друго, то поне да се слее с моята кола навеки, отривайки се в нея като ексхибиционист в ученичка в трамвай при натоварен трафик на градския транспорт. След като не можа да се отърка в мене, корсата продължи опитите си да го направи с колите пред мен и, след като не успя, реши че на завоя може да мине между две колони насрещно движещи се автомобили… Леко се ядосах. Обидно даже ми стана, че нищо и накаква корса е тръгнала да се гаври с моето ауди, присветнах му с фаровете, аме, след като не разбра от светлина, го погнах. И разбрах, че се движи поне със сто и четиридесет километра в час, защото аз вдигнах сто и шестдесет, за да го изпреваря. Изравних се с корсата, управлявана от възмургав корсар, извадих си журналистическата карта и му я показах. Понякога се правя на шофьор-педагог и си показвам картата, на което веднъж жена ми ме попита, след като спрат, мислейки ме за ченге и ми поискат легитимацията какво ще им кажа, аз й изстрелях едно спасително: „Ами ще им кажа, че ги гоня за интервю“… Обектът обаче на моята внезапна журналистическа страст, след като се поотпуснах и намалих скоростта пак ме изпревари, при това на завой и за малко да попадне под колелетата на един ТИР… Извадих телефона и се обадих на „112“, обясних кой съм, как се казвам, какво мляко съм сукал и имало ли е смисъл и когато в представянето си стигнах и до бащиното име на мйка си, отсреща ми казаха, че ми имат пълно доверие и да карам след опела, за да дам показания пред евентуално спрелите го катаджии. Казах им, че за целта трябва да карам със сто и четиридесет поне и те ми казаха, че може. Не знаех, че от служба „112“ дават разрешение за нарушаване на правилника за движение, но поне вие да знаете, че може. В което аз не съм убеден… На едно капанче опелът спря, аз спрях зад него, отворих вратата и видях да излиза от корсата нещо черно – като от гатанка. Точно като от гатанка излезе, ама не беше „Малко, черничко… „ и така нататък, а беше „Голямо, възчерничко“… Честно казано, ако в Етиопия имат роми, то те са с цвета на това нещо, което излезе от червената корса, държейки в ръцете си… друга карта... Като го видях такъв матовочерен с картата в ръце се опипах, да не би да се е пресегнал и да е отмъкнал в движение моята карта. Не. Моята си беше на мястото. Ако беше моята щях да го призная. Размаха я и му рекох, че, дори и ченге да е, няма право да кара така, че малко по-надолу ще го спрат неговите колеги, защото вече са предупредени… Не му пукало обаче, защото много бързал. Че се е наживял, наживял се. Бърза към гробищата, ама поне да кара по прекия път, защо иска и други да води нататък. Качи се той корсата, а аз – по инструкция – след него. След десетина километра го заварих… А, не е това. Просто „112“ работело, се оказва. Наистина „112“ в България работи и го бяха спрели. Дадох мигач, аварийки дадох. По правилата. Между другото за първи път ми се случва да спирам съвсем доброволно зад патрул на Пътна полиция. Обикновено те ме спират и след като се установи, че не отговарям на условията по чл. „Ся к`о прайм“ си тръгвам или с акт, или с фиш, или с някоя книга с автограф. Навремето си патих от неграмотна полиция, сега – от грамотна полиция. Четат, наистина четат. Защото ми казват: „Господин Стоянов, хайде, корумпирай ни с една книга“… За вас лъжа, за мен – истина. Излязох от колата направо с готова обвинителна реч: „И какво като ви е колега. Да се беше обозначил – сирена, лампа… Няма право да кара със 140 километра в час“… Да съм чакал, какви са тия обвинения, и аз им казах, че господинът, който приличаше повече на черна дупка насред магистралата, ми е показал полицейска карта… Това нещо ли, рекоха, е полицай… Я, рекоха вече на него, да ти видим ние картата… Защото се оказа, че книжка нямал. Но пък имал шестстотин и шестдесет лева неплатени актове. А книжка нямал, защото я бил забравил в някоя от шестте си коли, някои от които били в Холандия, където работил… И разбрах, че сравнението с „Черна дупка“ не е било съвсем неволно, а е било предизвикано. Защото нали такива „работят“ в Холандия точно като черни дупки, в които се губят карти, пари, айфони, лаптопи, нотариални актове, леки коли… Погледнах към моята – да не би да е потънала и тя… Не. Не беше. Извади ромът на етиопците картата и полицаите започнаха да се смеят. Могъл съм от всеки битак да си купя карта на командос… Как се вързах само. Но пък и разбрах тези, на които съм показвал карта по пътя защо не са я искали за повторна легитимация. И защо не се е налагало да взимам на магистралата нито един път интервю… Ами, това е…

Няма коментари: