ИНТЕРВЮ В "168 ЧАСА" ОТ 28 април 2019 год.

ЛИНК КЪМ ИНТЕРВЮТО МИ В "168 ЧАСА" ОТ 28 април 2019 год.

ХРИСТО СТОЯНОВ: ПИТАХА МЕ В ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ДАЛИ ЩЕ КОЛЯ ТОДОР ЖИВКОВ

(едно интервю на Иван Бутовски)

- Г-н Стоянов, Излиза от печат новата ви книга „Некролози и други многоточия за българия“ , за какво пишете в нея и кои са главните ви герои? 

- Първо да уточня защо „българия“ в заглавието е с малка буква. Защото я превърнахме в нарицателно. Главен герой в книгата са всички тези, които я превръщат в нарицателно, но се бият в гърдите на Родината до посиняване. Нали знаете как боли натъртено. А те не усещат такава болка, защото натъртиха не собствените си, а нейните, на България гърди. Всъщност, книгата е за липсващата интелигенция. Липсваща, но натрапваща се – от медии, от публични пространства. Забелязали ли сте, че колкото по-малко има човек за казване, толкова по-ефективно се намества в медийното пространство. В този смисъл и медиите имат вина. Ето, една Божана Апостолова може да се види в текста: „Божано, не ти ща ни душата, ни духовността“. Една жена със слаби, меко казано, възможности като писател, но, благодарение на възможностите си обявена от клакьорите за гений. А кои са клакьорите – всички тези, които издава – Стефан Цанев, Георги Господинов, Милен Русков… В този смисъл иде реч за една крайна книга. 

- Книгата има подзаглавие „предупреждения“. Срещу какво са тези предупреждения? 

- Всъщност, почти отговорих и на този въпрос. Срещу тези ерзац интелектуалци. Знаете ли, една Нация може да върви напред само тогава, когато има пред себе си аристокрация. Аристокрацията може да бъда заменена с интелигенция. Ние нямаме такава каста. От хиляда и триста годишната история на България е клано това, което е вдигало глава. А то не е оставяло поколение. Т.е., ние нямаме духовни водачи. Още Борис І обезглавява нацията, избивайки петдесет и два болярски рода. Шопенхауер бе казал: „Светът не е това, което е, а което си представяме, че е. Останалото е воля, която променя представата“. Ние нямаме интелигенция, която е призвана да създава представи. Но имаме заместители. Светът се движи напред благодарение на илюзии. Кажете коя е илюзията, която има България, кои са основните постулати. Навремето е имало: България на три морета, Демокрация, Социализъм… Човечеството се лиши от илюзии. В книгата има и подобни текстове. Няма постигната демокрация, тя е неосъществима илюзия. Има икономически доктрини – капитализъм, социализъм. И никъде в света няма демокрация. Но пък, за сметка на това какви широки рамене има само тази илюзия, щом толкова полуидиоти се крият зад раменете й… 

- Имате много интересна биография – пълен отличник, който е напуснал 9 клас за да започне тежкофизическа работа. Каква беше причината за тази рязка промяна в живота ви? 

- С мама избягахме от баща ми от Габрово в Смолян. Баща ми много пиеше – от което и почина после. Мама започна да купува къща. С шестдесет лева заплата. Не можех да я гледам как се бъхти. Много неща научих от нея. Например научих, че човек има право на отпуска само тогава, когато може да свърши нещо по време на тази отпуска. Работих в Кремиковци – стомановар, кранист. Във Враца – вагрянчик, леяр-формовчик. През това време понаучих някой друг език – виетнамски, руски, сръбски – последният ми е почти майчин. Мама е от Западните покрайнини и през 1945 година емигрират в България. Мама, която беше българка, цял живот я наричаха „Иванка сръбкинята“. И, тъй като непрекъснато живеех с нея, живеех и нерадостния живот на… емигранта. Емигранти в собствената си Родина. Всъщност, първия текст от книгата е и за емиграцията ни. По-скоро – против емиграцията ни. Която ни навира тези приведени няколко милиарда годишно в България, натяквайки ни, че без тях не можем. А всъщност тези пари са примамка за криминалния контингент, които изнасилват майките им, убиват бащите им. Защото тези пари са примамката. Знаейки кога старите получават извинителните бележки с воден знак, отиват, изнасилват, убиват… Тези, които захвърлиха родителите си на съдбата и отидоха да бършат задниците на други родители. А техните няма кой да погледне. Тези, които мечтаеха заедно с родителите си да станат физици, математици, музиканти, писатели, художници забравиха, че това не са техни мечти. Това са мечтите на техните родители… Не носим отговорност пред тях. А оттам се къса и нишката. Родина произлиза от „род“… Къде е родината на тези с извинителните бележки с воден знак – нямат такава. Техният род е изнасилен, изнемогващ, захвърлен в покрайнините на живота… 

- Вие сте и известен преводач – владеете виетнамски, сръбски, руски… Кога намерихте време да се самообразовате и да станете известен писател? 

- От близо четиридесет години не си спомням да съм спал повече от два часа и половина. А когато видях, че ми остава и малко време още – колко са стотина години живот – отказах и пиенето. Никога не съм гърмял за това. Близките ми приятели помнят – пиех по двадесет и четири водки за два часа. Пиех само на екс. В един момент си казах: „Добре, де. Това ли ще оставиш зад гърба си?. Какво ще оставиш, Христо. „ И спрях пиенето, после и цигарите. Но не, защото исках да живея по-дълго, не заради болест – аз се осигурявам, но нямам личен лекар. Човек трябва да остави нещо след себе си. Не хлъзгава диря, като Калин Терзийски, примерно, който по нищо не се различава от Митьо пищова – ту спираш пиенето, ту почваш, ту умираш, ту не умираш. Алкохолизмът като пиар – и затова съм писал в книгата. Никога не съм гърмял с това, че съм отказал алкохола. Това е личен избор. Когато човек знае, че трябва да си свърши работата животът сам му казва какво да направи. Бог си знае работата и децата. Между другото в тази книга и за това съм писал – за Бог, когото превърнахме в джипи, в личен лекар. Българинът не влиза в черква, защото иска да остане насаме с този, с когото се обичат. Той влиза в черква като при личен лекар – да му даде здраве Бог, да му даде късмет от тотото, да му свърши Господ някаква работа. Но не влиза, защото има нужда да си помълчи с Господа малко. Дори в черква влиза показно – издокарва се, курдисва се – всички да видят къде отива. Като на сгледа. А не знае дори как се влиза в черквата, на която казва Църква. Дори не прави разлика между храма и институцията… Но, за езиците. Малко парадоксално научих руски. Тъй като нямаше виетнамо-български речници намерих виетнамо-руски. И така, покрай виетнамския научих руски. А точно тогава идваше Перестройката – списанията „Огонэк“ и „Иностранная литература“ , Литературная газета“… Благословени времена, когато имаше илюзии и се създаваха представи. Когато мислехме, че има идеи и те са по-добро разплащателно средство от парите… 

- През 1999 г. излиза книгата ви „Скритият живот на една помакиня“ , възбудила широк отзвук и дори следствено дело и арест. Заради нея си спечелихте и прозвището „българският Салман Рушди“. Как гледате днес на безбройните обвинения, заплахи и дори физически посегателства, които получихте от всякакви хора за нея? 

- „Българският Салман Рушди… Ето, правим интервю за „168 часа“ и Вие сте толкова млад, че дори не знаете, че това „Българският Салман Рушди“ тръгна от заглавие в този вестник. Когато излезе „Скритият живот на една помакиня“ животът ми от Ад се превърна в пъкъл. Ако има разлика между двете, то разликата е, че от пъкъла няма излизане. Едно издателство печелеше пари, аз печелех врагове. Но и приятели. Най-истинските приятели се появиха в този период. Тиражите на книгата „растяха и се озверяваха“, както казваше в едно стихотворение Константин Павлов. Тиражите растяха за издателя, а се озверяваха към автора. Прокуратурата заведе следствено дело, писателите ме обвиниха в сребролюбие, защото знаеха какво става с тиражите. А аз просто написах една книга, която не бе се появявала до този момент – като естетика, като дълбочина на внушението , като социален разрез на живота, като обяснение на превръщането на една религия в идеология като исляма. Тогава написах и есето „Ислямът, болен от средновековие“… Вместо да правя пиар обаче от цялата тази история аз отстоявах естетика, позиции, философия, мироглед. След това започнах сам да издавам книгата и тя направи вече 19 издания. Между другото „До СтрасТбург и назад“ и „Глутница за единаци“ направиха 21 (двадесет и едно) издания. И продължават да се търсят. Без да бия камбаните, че, видиш ли, и аз съм отказал алкохола, или… Книгата, когато има стойност, сама си проправя път. Между другото в „Некролози и други многоточия по българия“ и за това иде реч. За медийните продукти като Калин Терзийски, Георги Господинов, Милен Русков, Кристин Димитрова… Защото те не са писатели, които могат да отстояват позиции и естетики, а медийни продукти. Има огромна разлика между „писател“ и „медиен продукт“. Нагледно разликата е като между сиренето и млечния продукт. В крайна сметка едното трупа читатели, другото трупа невзискателна публика. Нещо като разликата между Бетовен и Азис. Азис е продукт, Бетовен е композитор… 

- Какво не хареса властта навремето в книгата? 

- Властта никога не харесва истината. Барикадирайки се зад някакви морални устои (чл. 159 от НК за порнография). Между другото, когато излезе „Скритият живот на една помакиня“ пазарът бе залят с порнографски четива, като „Чук-чук“ например , издаван от сина на тогавашната министърка на културата, а високият естет Мишо Неделчев духаше в чест на вестника свещи-пениси. Всъщност, порнография не са текстовете, а тези, които ги ползват. От мама и нейната майка, баба Роса знам, че няма мръсни думи. Има мръсно мислене с думите. Баба ми, която псуваше великолепни, но, току-що родила с влачеща се плацента по снега боса тръгва след дядо ми, изкаран от сръбските граничари на разстрел. Застанала между пушките и него казва: „Прво пуцайте мене, после Андону“… И в разказа си вкарваше по едно: „Ебал ги баща ми у дупенцето тесно“… Кое е вулгарното в случая. Псувнята, или изкарването на един човек на разстрел пред очите на раждащата му жена? Кое е мръсното? Както и в романа. В него се разказва за едно момиче, което роди в пансиона на едно училище и удуши бебето си. Помакиня със закостенелия морал, с бащата – помак със своите навици и изисквания, за бунтът на младите, независимо от религията. Бунтът. Та ние сме от поколението, говорещо открито за сексуална революция. За секс ли става въпрос, или за бунт срещу някакъв остарял морал? И това дело го заведе тогавашния Окръжен прокурор на Смолян, който използваше кабинета си в Прокуратурата за оргии, за сексуалните си изстъпления. После бе следствен, след едно мое журналистическо разследване в тогавашния вестник „Новинар“, за измами в особено големи размери. Но в качеството на Окръжен прокурор успя да убеди хората, че тази книга била … Както и да е… Да не правя ПИАР. Въпреки че от този ПИАР ми избиха точно всичките зъби, мама си отиде от този свят, защото три помакиня я срещнали и й казали, че ще й заврат салам… някъде… На седемдесет и петгодишната ми майка… Но аз отстоях и отстоявам позиции, естетики, философии… А през това време само защото някой ту отказва, ту започва пиенето, ту умира, ту по-малко умира създава представи в хората, че на, това е българският писател. Друго нещо е писателят. И той не е нито Божана Апостолова, нито Георги Господинов, нито Милен Русков, нито Калин Терзийски… Писателят е друго нещо… 

- Провокирахте много остри критики и с книгата си „Другият Левски“ , в която представяте един по-различен образ на националния ни герой – през очите на майка му, в тази връзка: Кога ще се освободим от наложеното табу върху теми и личности от историята ни? 

- „Другият Левски“ е за последните часове на една майка. Майка, която ражда и отглежда като вдовица шест деца, от които пет я преварват за онзи свят. Петър е още жив, но тя вече го е погребала, защото до нея достига вестта за раняването му на Шипка. По това време Карлово преживява онзи период, наречен „Страшното“, когато градът ту е освобождаван, ту наново превземан от турците. Януари 1878 година. И мита, че майката била оставена да умре в бедност след Освобождението. А тя умира месец преди Санстефанския мирен договор. Но майка, която си задава и риторичния въпрос: „Аз ли те научих людски деца да убиваш“… Защото знаем, че Комисията (не е имало съдебен процес, а Комисия предлага Левски за смъртно наказание и Султанът го подписва). В книгата майката казва: „ За другите може да си Левски, ама за мене си Васил“… Романът е опит да бъде изследвана една женска душа, една майка. Винаги съм смятал, че празнините в нашата история се дължат на добре написани художествени произведения. Та ние за Отоманското владичество знаем от „Под игото“ на Вазов, нежели от исторически източници и архиви. Ние сме склонни да приемем „Време разделно“ като последна инстанция, Стефан Цанев с цялата си историческа манипулация в книгите си. Страшно е, че ние нямаме история, благодарение на литературата ни. Но уе и време Историята да я превърнем в наука, където й е мястото… 

- Вярно ли е че са ви отлъчили от църквата заради „Копелето – евангелие от Юда“? 

- Анатемоса ме Ловешкия митрополит. Но аз ходя на черква - не като при джипи, като при участъковия лекар. Просто ходя, стоя, пали свещички за мама, за тате, за баба Йова и баба Роса, за дядо Христо и дядо Андон… Дори не казвам „Бог да ги прости“, защото няма какво да им прощава. Те, в моите детски очи, бяха самото съвършенство. Живяха праведно. Или се стремяха да живеят праведно. Те бяха моето олицетворение на Бог – та нали те са ме създавали по свой образ и подобие – малко по малко. И аз съм заприличал на всеки един от тях поотделно. Това е Бо. „Почитай родителите си“… А романът. Един от най-поетичните романи. И много човешки. Ама няма тираж. Десет издания направи… Без да моля Бог за тиражи, без да се напивам, за да обяснявам как точно дядо Боже ме е вкарал в кръчмата… Просто написах един роман, защото това мога да правя… 

- Известно е, че понякога изразявате публично неодобрението си към някои ваши колеги – примерно Милен Русков, Георги Господинов, Калин Терзийски… Какво не понасяте у тях? 

- Продукта. А колко малко им трябваше да станат писатели. Много малко – взискателност към езика малко, малко смирение пред думите… И малко повече мая, а не продукт. Малко повече мляко, не продукт… 

- Но в същото време в новата си книга защитихте колежката си Здравка Ефтимова, чийто разказ „Кръв от къртица“ намери място в американските учебници? 

- О, аз за толкова писатели имам добро мнение. Имаме невероятни писатели, незаслужено забравяни. Румен Денев – изумителен поет, Ангел Малинов – също, Златомир Златанов, Любомир Котев, който е научил Георги Господинов да пише, защото е бил в кръжока на Котев. Да е казал някога това Георги Господинов. А, знаете ли, аз съм щастлив, че моите учителки по литература от основното училище и от гимназията са живи и здрави. Недка Пенева от Габрово и Цонка Кацарова. Винаги идват на премиерите ми, срещам се с тях… И непрекъснато им благодаря, защото аз нямаше да съм това, ако не бяха те. Трябва да приемем тези, които са ни създавали като представители на Бог. Между другото водих кръжок в Смолян. Няма да повярвате кои излязоха от него – Крум Филипов, Азиз Таш, Мария Николова, Красимир Панайотов, Милена Минева… Понякога си казвам, че, ако не вляза с мои текстове в литературата, аз влизам чрез тези мои ученици. Гордея се с тях не по-малко, отколкото от собствените си текстове. 

- В едно интервю казвате, че сте се разочаровали от приятели след като сте видял какво пише за тях в документите на бившата ДС. Какво трябва да правим с архивите тайните служби в наши дни? 

- Аз не съм си видял досиетата. Знам, че са две. Борислав Геронтиев в „Кобинет на десетия етаж“ пише защо са му пребърквали и обискирали редакцията на „Пулс“ заради едно мое стихотворение за Тодор Живков. Не съм гърмял за това. Дори с Кольо Простов – шефът на ДС в Смолян сега сме приятели. Човек тррябва да уважава другата позиция. Не понасям хора-шперплати. Някои неща за себе си научих скоро. Готвели са ме зе затвора и на заседание на Окръжния комитет на БКП в Смолян Простов им е казал: „Добре, ще го вкараме в затвора. Което значи, че ще произведем герой. Нали си представяте как ще тръгнат хората след него като излезе от затвора“… Спасил ме е. Беше ме прибрал веднъж, показа ми купчина писма пред себе си и каза, че всички били от смолянски интелектуалци, които казвали, че съм искал да коля Тодор Живков. Идваше корпусът да открива Новият център. Изпрати ме навън – явно е знаел, че и него подслушват – и ми каза да не го коля Тодор Живков сега. „Следващият път аз ще ти помагам“ ми каза Кольо Простов. Хора като Сашо Йорданов крещят срещу „ченгетата“, защото винаги са били оперативно безинтересни. Срещу такива ни донос да напишеш, ни да ги похвалиш… Но се героизират сега. На Едвин му бях дал за „нелегалния“ „Мост“ стихотворението за Тодор Живков, а той го метна уплашен на масата и каза, че не можел да го пусне, защото щели да го пратят в затвора. И го попитах тогава: „Ама, Еди, ти нали уж нелегално списание издаваш“… После се оказа, че Едвин Сугарев е единственият, който е организирал аутодафе на книга в българската история, горейки публично пред Президентството книгата на Желю Желев „Фашизмът“. Това е морал… Липсата на морал също е морал, нали? 

- Често сте критикувал и политици от различни бои и наши и чужди – Корнелия Нинова, Волен Сидеров, Росен Плевнелиев , дори и Доналд Тръмп. Имате ли любим политик? 

- Имам приятели, които се занимават с политика. Томислав Дончев, например. Едно изумително момче, интелектуалец. Безкрайно честен човек. Защото познавам и семейството му – да ме извини, че го казвам. Но Томислав и изражение и на майка си… Изумителна жена. Константин Пенчев – интелектуалец до мозъка на костите. Професионалист. Колекционер. Дертлиев навремето. Бай Тодор Кавалджиев – един от най-честните хора. Емо Йорданов, с когото сме били в един кръжок (той пишеше проза тогава), а сега, понякога, като ме съдят, дори ми е адвокат. А често ме съдят… Навици… 

-Кои качества най-много ни пречат на нас българите? 

-Хленчът. Лошата представа за себе си. Българинът е работлив, но немукаятлия. Ако му каже някой да премести една камара камъни, той ще го направи. Но няма да се сети сам да го направи. И за това съм писал в тази книга. 

1. Изостанал народ ли сме? 

- Не сме изостанал народ. Но сме изоставащ…