НИКОЛАЙ

(Петдесет и четвърто писмо)

В интерес на истината казармата не е най-хубавото време от живота ми. Дори като женен съм имал повече щастливи моменти. Въпреки това казармата си остава лакмус за мъжкото приятелство, семейството – за стоицизма на мъжа. Издържи ли на двете един мъж той вече е готов за оня свят, от който, колкото и да ти дотяга, няма как да излезеш. Бил съм щастливо развеждан. Както и щастливо уволнен. Сигурно не съм бил добър войник, защото нямах и ден арест. Нямах календарче да задрасквам всеки изминал ден и да броя годините, месеците, седмиците и дните до уволнението. Не съм бил и добър съпруг вероятно, защото нито един път не подадох заявление за развод, но пък се развеждах накрая без да търсим вина. С някои от жените си се виждам и сме в добри отношения, с други не се виждам и сме щастливи по своему далеч един от друг. От казармата не завъдих приятели с изключение на Пламен Марков, с когото се виждаме и чуваме понякога. Но то е не заради казармата, а защото и той често бе започнал да се жени. Не, че сме водили едни и същи жени, но след развода всички жени са едни и същи. Вероятно същото важи и за мъжете. Хубаво е да има някой със сходна съдба, за да споделиш това-онова. Когато се уволних един път не извиках с другите „У-у-у-в-о-л-н-е-е-е-н-и-и-и-ееее“… Бях си взел полагаемата отпуска последния месец и понеже не бях си дал паспорта във военното окръжие бях започнал работа в „Кремиковци“. Дори вече ми растеше отново брада и някакси не върви един брадат човек да крещи с останалите и да оповестява на околния свят, че се е уволнил. Пък и защо да се радваш на нещо, което е даденост. И нищо не бях направил, за да се уволня. А когато един човек не си е дал труда и живота за нещо радостта е безсмислена показност. Аз „Развод“ един път не изкрещях в живота си, въпреки че за това състояние съм се борил. Що ракия съм изпивал, за да се отврати моята спътничка от мене, колко нощи не съм се прибирал с надеждата, че няма да я заваря вкъщи. И, въпреки това, един път не изкрещях по войнишки: „Рааа-з-з-з-в-о-о-о-д“… При това съвсем заслужено. Уволних се без емоции и от казармата – направо нощна смяна на електропещите в „Кремиковци“… Като стомановар. На метър пред мен 1 800 градуса температура, искри, трясъка на електроволтовата дъга от трите електрода, заготвянето на пещта с лопатите с пясък и водно стъкло, наставянето на електродите… Сутринта – малко сън, лек следобеден запой и… пак… Общежитието в Ботунец. Четиридесет и осми блок. Задяването с момичетата. Някакъв навик от казармата сигурно. Понякога вечер - събиране в стаята. Когато се запознах с майката на Николай. Николай още го нямаше. Почти невидим е бил, въпреки че на нея вече и личеше. Все пак, пети месец бременност. Но нито тя, нито аз знаехме, че това нещо в нея е Николай. И ми каза, че е решила да си отгледа детето. По онова време такова решение от неомъжена жена си беше направо занимание с магии по време на Инквизицията. И вещиците, и самотните майки се горяха на един огън. Погледите на всички пукаха като съчки в клада под нозете им. Затворени врати в администрацията, проблем с жилище, хазяите гонеха такива майки, защото не понасяли уруспии в къщите си. Родителите ги натирваха, особено бащите. Много е трудно да се обясни това сега. Но тя ме спечели. Защото решила да си гледа сама детето. И и казах тогава: „Няма да го гледаш сама“. Тя ме попита с очи, аз и казах: „Искаш ли аз да съм бащата на това дете“… След няколко дена се оженихме. Николай го кръстихме на баща й. Първата му дума после беше: „Та-ти“… Първите му стъпки бяха в моите ръце. Преместихме се във Враца. Отново металург. Леяр-формовчик, вагрянчик и кранист… Дадоха ни жилище. Докато един ден майка му ми каза, че не можем да живеем заедно – не ме обичала. Сега се виждаме с Николай. Чуваме се. И съм му благодарен. Защото не казармата – той беше моя тест за мъжество.