Да освиркаш някого на връх Националния празник не е въпрос на възпитание и ниска култура. Да освиркаш някого е въпрос и на неуважение към останалата част от избирателите в тази страна. Защото човекът, който говори от трибуната пред паметника е избран и от тях. Може би и от твоите първи братовчеди, от брат ти, от сестра ти. Но въпросът не е само в това. Въпросът е в това – колко от тези, които свириха вчера пред паметника на връх Шипка преди в останалото време без Национални празници са минали и са оправили някой от гробовете на загинали във войните българи. А ние имаме десетки и стотици такива паметници, които някак си учудващо пустеят. А пустеят не само защото държавата няма средства за тяхното поддържане. Паметник идва от памет. Тези паметници пустеят защото ние минаваме без памет покрай тях, но иначе можем да освиркаме всеки.
А минаваме покрий пустеещите паметници, наметнали националните трибагреници така, както се намята чаршаф след първа брачна нощ. Готови да легнем пред паметника, което и правим, върху тези национални трибагреници. И така, полегнали върху чаршафа. ние стреляме във въздуха и дюдюкаме, защото България била девствена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар