СКОРО 25 (ДВАДЕСЕТ И ПЕТО) ИЗДАНИЕ НА "ДО СТРАСтБУРГ И НАЗАД". 25 (ДВАДЕСЕТ И ПЕТО) ИЗДАНИЕ... ВИЕ ПРЕЦЕНЕТЕ КАКВО ЗНАЧИ ТОВА. ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ВТОРАТА ЧАСТ (ИЗЛИЗАТ ЗАЕДНО), НЯКОИ СЕ ОПИТАХА ДА ОПИШАТ СМЪРТТА НА БАЩА СИ. ВЪВ ВТОРАТА ЧАСТ "ГЛУТНИЦА ЗА ЕДИНАЦИ" СТАВА ВЪПРОС ЗА СМЪРТТА НА МАМА. ЗА ПОСЛЕДНИТЕ Й ЧАСОВЕ. НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО. НИЩО НОВО СЛЕД МЕН...
ГЛУТНИЦА ЗА ЕДИНАЦИ
- Ичо, мама, дай си ръчичките!...
Опитвам се да надникна в очите й, но оттам ме гледа бездната, която вече ни разделя. Искам да запълня тази бездна и плача, за да я напълня, за да я преплувам. Все пак има живот, още има живот в очите на мама и сълзите ми са нещо като симпатично мастило, с което подписвам смъртна присъда, и се правя, че не плача, че всичко е просто така.
Мама от няколко часа вече си говори с мъртвите. Те са някъде в краката й, защото:
- Почакайте малко. След малко ще тръгна. Само да платя сметката...
И гледа натам, към нозете си. Нозете, които изминаваха десетки километри всеки ден допреди година време, а сега не я слушат.
Тя пък каква сметка има да плаща? На никого нищо не дължи. Напротив.
На нея й дължат.
Даже Господ й е длъжен.
А й е длъжен, защото тя всеки ден дописваше заповедите му. Дори и сега.
Сега, когато е на прага му. Той й е изпратил вестители. Сигурно баба Роса е в краката й. И дядо Андон е там.
Може и мъртвият ми брат да е там.
Сигурно е там и й гука.
Защото е бил на петнадесет дена, когато си е отишъл.
И него не го забрави през целия си живот - нали от сърцето й се е откъснал. И той е Христо. Починал е две години, преди да се родя.
Дали пък на него не казва:
- Ичо, мама, дай си ръчичките - а аз само си мисля, че иска да я задържа.
Още малко да поживее. Защото не омръзва животът. Колкото и труден да е, животът не омръзва.
Даже на мен не ми е омръзнал още животът.
А не ми е омръзнал, защото имам сметки за уреждане.
Винаги съм си мислил, че човек идва на тоя свят да свърши някаква работа и когато я свърши - си отива.
Само така съм си мислил.
Само така съм си мислил.
Защото не съм се срещал със смъртта.
Чак сега усещам дъха й. И той въобще не е студен. Ако й беше студен дъхът на смъртта, щеше да замрази тези резервоари със сълзи. Напротив - този дъх...
Навеждам се над мама, вземам ръцете й в моите.
Тези ръце са ме люлели, галили са ме тези ръце, сменяли са ми нааканите пеленки, прали са ги, готвили са ми.
Даже са ме удряли тези ръце.
За последен път ме би преди пет години...
Мамо, казвам си, поживей още малко. Не искам повече да ме храниш, нищо, че още нямам ръце, защото:
- Ичо, мама, дай си ръчичките...
Защото съм още малък, мамо.
Още съм много малък...
Още нямам ръце. Имам ръчички.
И тези ръчички хващат ръцете й.
Ръцете на мама са с изкривени пръсти. И треперят тези пръсти. Но не от артрита.
Пръстите й треперят като пръстите на дядо Андон, който сега заедно с баба Роса е в нозете й и чакат мама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар