МИСЛЕХ ПИСАТЕЛИТЕ ЗА ГРЪЦКИ БОГОВЕ, СЛЕД ТОВА СЕ ЗАСЯКОХ С МЛАДЕН ИСАЕВ В ТОАЛЕТНАТА И ВЯРАТА МИ ИЗТЕЧЕ В ПИСОАРА
1. Г-н Стоянов, последната ви книга е спомени за българските писатели. Защо?�
- Отговорът е прост – защото имаше писатели. И то какви писатели имаше само… От шестдесетгодишния ми опит на пишещ мога да кажа, че писателят е човек, който прави портрет на своето време. „Престъпление и наказание“, „Война и мир“, „Лоената топка на Мопасан, „Илиядата“ на Омир, „Ромео и Жулиета на Шекспир“, „Под игото“ на Вазов, „Андрешко“… Портрети на време, на епохи… Да не говорим за Булгаков, Солженицин, Фан Ван Биен с „Крадлата“… Какво оставихме ние?... Може би „Моминството на войниците“ на Иван Динков и „Ти си следващият“ на Левчев… И много, много спомени за котерийни борби, за слагачество, за дребна завист. Може да кажем, перифразирайки, че „писателят е толкова голям, колкото е голяма завистта му“… Заради това сигурно завиждам на големите писатели, а не на медийни продукти сега…
2. В книгата има доста забавни истории, но и такива, които представят някои от героите ви в не особено благоприятна светлина. Не се ли сърдят?�
- Книгата няма задачата да злепостави никого. Тя е, пак казвам, опит за портрет. Вие също рисувате… И знаете, че може да се прави портрет на модел и Вие пренасяте на платното това, което виждате. Аз просто съм описал неща, които виждам. Понякога съм слагал малко повече топли цветова, понякога черното преобладава… Някъде живописвам, някъде излиза графика. Но всичко зависи от модела.
3. Разказвате истории както от времето на соца, така и след това. Каква е разликата между едните и другите писатели?�
- Когато има писатели разлика няма. Има разлика в прочита на текстовете им, в анализа и изпитаното удоволствие от четенето… И, разбира се, от медийното съзаклятие от рекламни агенти – журналисти. Сега има „продуктово позициониране“, преди имаше сериозна литературна критика. Ние, в „соца“, бяхме „обгрижвани“ от Здравко Петров, Тончо Жечев, Светлозар Игов, Исак Паси… Сега за съвременните литературни продукти се грижат в най-добрия случай „стажант-репортери“… Или стажант-критици като й. е. с докторски титли пред името…
4. Как тези от соца минаха в демокрацията?�Ако въобще е възможно такова сравнение, кои какви бяха?�
- Никой не минава никъде. Юнг беше казал, че „всеки изпада в характерна за себе си ситуация“… Може и да не е Юнг, ама друго е да споменеш едно такова име – придава важност на текста, нали?! Когато един мръсник живее в соца бъдете сигур-ни, че той и в демокрацията е мръсник. Същото е и за бездарника. Георги Господинов не го направи соца бездарен. Както и демокрацията няма да го направи талантлив. Просто сега някои бездарници са известни бездарници… И нищо повече… (Много държа това да излезе)
5. С тези истории искате да покажете какви са били писателите или какъв сте бил вие?�
- С тези истории искам да покажа, че писателят е човешко същество. Че има „бит и душевност“… А какъв е писателят могат да го покажат само книгите му. Както и какъв съм аз показват книгите ми. Както вече казах – с тези текстове искам да покажа, че писателят е човешко същество. Ще разкажа една история. Винаги съм боготворил писателите. И винаги съм мислил, че те не са човешки същества – не ядат, не пият, не ходят по малки и големи нужди. Може би учителите ми по литература другарката Пенева в Габрово и Кацарова от гимназия-та в Смолян – и двете са живи и здрави – успяха да ми внушат този респект. Може странно да е, но до осемнадесетгодишнината си аз живеех с представата за писателите, внушена ми от гръцката митология. Те бяха богове. Докато един ден не попаднах в тоалетната на СБП с Младен Исаев. И цялата митология изтече в писоара. Ето, от това искам да предпазя някои в бъдеще. И да им кажа – може да сте гении, но короната на гения е човешкото… Ницше… „Човешко, твърде човешко“…
6. Като чета книгата ви, оставам с впечатлението, че соца леко ви липсва, защото сега няма срещу какво да се бунтуват…
- Спрял ли съм да се бунтувам? Довечера ще попи-там жена ми защо разпространява неверни слухове… Че тази книга също е бунт. Бунт срещу стереотипите. Срещу представата за литературата, изсмукана от пръстите. В тази книга се бунтувам и срещу себе си, ако щете. Срещу „соца“, както го наричате, маскиран на демокрация…
�
7. Защо днес всички искат да са писатели?�
- Социалните мрежи ги възбуждат. То е вид онанизъм. Самозадоволяване. Но ще бъда точен – има една стара приказка. Не можеш да онанираш, ако нямаш здрав пенис. Сега някои политици твърдят, че имат яки топки. Което е самопризнание, че им липсва пенис. Изкуството е инстинкт за себеизява. Чрез него ние показваме своята потентност. И искаме да бъдем „избрани“, защото носим силното семе. Може би и заради това има толкова малко жени в изкуството – което и да е то. А тези, които оставят диря са патологични отклонения – Сафо, Емили Дикинсън, Жорж Елиът… Да не говорим за философията. В живописта е Кети Колвиц и Фрида Кало…
8. Къде е ролята на образованието във всичко това? За-що в крайна сметка, след толкова много писатели, се оказва, че децата не могат да четат?
- Аз самия съм с девети гимназиален клас. Но за-почнах да чета от четиригодишна възраст. Та до наши дни. Но имах, вече ги споменах, изумителни учители по литература – Недка Пенева и Цонка Кацарова. Другарката Пенева (не мога да си изкривя езика и продължавам да я другаросвам) е по-активна от мен във фейсбук. На деветдесет и две години. Нещата не опират само до образование. А до семейна среда. Книжарниците са пълни с хора. И то млади хора. И четат. Но влизат с шапки в книжарницата. А там са Шекспир, Омир, Пушкин, Ботев… Представи си, дори и книги на Христо Стоянов има, пък те с шапки… Няма кой да ги научи да си свалят шапките в училище, в черква, в книжарница, библиотека… Страшно е това. Отношението към книгата, а не самата книга понякога. Да. На нас ни внушиха, че в света на книгите живеят и пишат гръцки богове… Сега свалихме боговете от пиедесталите…
9. Като изключим вас самия, кои са петимата най-добри писатели на България за всички времена и защо?
- Има една виетнамска поговорка. „За поета най-хубави са чуждите жени и собствените произведения“. Так че съвсем точно определихте кой е най-добрия. Другият пак е Стоянов, но Захари. Може би защото е написал биографията на третия – Ботев. Ботев, родоначалника на българския език. Човекът, който на базата на езиците, които владее – румънски, френски, украински, руски – прави един нов словоред, нямащ нищо общо с тогавашния български архаичен език. Разбира се, че Яворов, Дебелянов, Вутимски, Далчев, Любомир Левчев, Иван Динков, Румен Денев, Бойко Ламбовски, Виктор Пасков…Добромир Тонев, Неделчо Ганев, Константин Павлов… И от всички знам откъси и цели стихотворения… С часове мога да рецитирам…
Няма коментари:
Публикуване на коментар