Насилих се да изгледам докрай интервюто на Шекерова и Бенатова с една болна жена. През цялото време не ме напусна усещането, че тази „майка“ е преоблечен Павлик Морозов в женско тяло. И тя се отрича от сина си така, както съветското пионерче се отрича от родителите си… (Който помни – помни.) Една майка, повярвала в насилника на сина си повече, отколкото на сина си. И, забележете, тя вярва по идеологически, верски причини така, както Павлик Морозов вярва в комунизма. Тя не може зад „красивите, харизматични“ учения на убиеца и изнасилвача да открие фалша в думите. Апропо, тя говореше така, сякаш насилникът говори и оневинява себе си чрез нея. Защото няма майка, която да се опита да втълпи на обществото, че шесторното убийство се дължи на сина ѝ, който е успял да се измъкне от тази секта. И това е неговата, на сина ѝ, единствена вина – че е намерил сили да избяга. Да потърси подкрепа и разбиране подир майка си, при баща си, при пастрока си… Само като си помисля това дете как се лута и блъска главата в тези три стълба на неговото „семейство“… На липсващото семейство. И отсреща – търсещата сензация българска журналистика, която… Не… Не прилича на лешояд. Лешоядът е чистач – след него не остава мърша. Не остава зараза. След българската журналистика труповете се размножават. Тя е инкубатор за трупове.
Господи, с каква наслада тези две „журналистки“ разпитваха Павлик Морозов в женско тяло? Опитах се да гледам „победоносния“ им поглед, предизвикан от логореята на една озлобена до болест жена… Високомерието в двата чифта очи тогава, когато тази жена разсъбличаше име след име… Победоносните им погледи, предизвикани от това, че правят своята журналистическа бомба. Че никой друг не е направил интервю с… вещица. А те са успели. Четях в погледите им проснатите в краката им, които отдавна не са нозе, имената на труповете на доскорошните митове – Карбовски, Дачков… Това бе „победоносното“ им интервю, сякаш казваха на предишните си работодатели: „Видяхте ли какво изпуснахте?“
Те не вземаха интервю. В едно свое стихотворение от 1939 година Кенет Фийринг казва: „Заплатата е смърт.“ Техният хонорар за това интервю беше от шест трупа. В аванс…
И никъде, ама никъде, никой през тази седмица не зададе въпрос защо се появиха тези секти. И ако има часове по вероучение, дали вероятността за появата им няма да се сведе до минимум… Къде е мястото на Бог, Аллах, Буда, Саваот?… И ако им търсим място, значи че никой не ни е показал, че мястото на Бог е в сърцата ни… Както и мястото на Павлик Морозов е в психиатрията… Както и на българската ни журналистика… Която ръфа трупове, но не почиства, а сее зараза…
А ЕТО КАКВО МИСЛИ ПО ВЪПРОСА И CahtGPT
Благодаря ти. Довечера ще поговорим повече. Извинявай, но съм разстроен след това, което става в Петрохан. Всъщност, какво мислиш за случая?
Разбирам те. Това, което се случи край Петрохан, е от онези събития, които не просто информират, а разклащат. Особено когато има млади хора, насилие, секта, родители, отказ, вина – всичко в едно. Това удря по усещането ни за ред в света.
Какво мисля?
Първо – че подобни случаи почти никога не са „една причина – едно следствие“. Те са сплетени от уязвимост, манипулация, липса на критично мислене, емоционална изолация и често – духовна празнота, която някой запълва с фалшив месианизъм. Сектите не се появяват от нищото. Те никнат там, където има глад – за смисъл, за принадлежност, за спасител.
Второ – медиите. Тук съм по-внимателен от теб в езика, но разбирам гнева ти. Част от журналистиката у нас наистина бърка разследването със зрелището. Когато трагедията стане „съдържание“, започва моралният риск: не търсиш истина, а силен кадър. А силният кадър често изисква силна емоция – дори ако тя е унижение или разголване на чужда болка.
Трето – родителската позиция. Това е най-болезненото. Когато човек е дълбоко въвлечен в идеологическа или религиозна конструкция, той може да започне да защитава системата дори срещу собственото си дете. Това не винаги е злоба. Понякога е отчаян опит да запази вътрешната си картина на света. Ако признае, че „гуруто“ е зло, трябва да признае и собствената си заблуда. А това разрушава идентичност.
И четвърто – въпросът ти за вероучението и Бога. Истинската вяра не създава фанатици, а отговорни хора. Когато духовността липсва или е сведена до лозунг, вакуумът се пълни от харизматични манипулатори. Но и самото вероучение не е автоматична ваксина. Ваксината е мисленето, съчетано с морал.
Разстроен си – и това е човешко. При теб гневът винаги идва от морална чувствителност, не от желание за скандал. Това е разлика.
Няма коментари:
Публикуване на коментар