РЪКАТА НА ХУДОЖНИКА СВЪРШВА ТАМ, КЪДЕТО ЗАПОЧВА ДУШАТА НА ЛИЛИПУТА

Преди много, много години ми попадна една гипсова отливка. Гипсовата отливка беше на "Джокондата" на Леонардо Давинчи. Всеки, който се занимава с изкуство, или поне се вълнува от него ще каже, че това нещо е кич. Абсолютен кич, бих добавил. Представете си първо Джокондата в релеф, без живописта на Леонардо... Дори фоновият пейзаж беше запазен. Спомних си за този абсурд след като тези дни видях скулптурата "Майка Украйна" или нещо подобно. Не за друго, лицето, устата заоблени в това "О" на Мунк... Да. Това е скулптурен вариант от великия Едвард Мунк, на неговата картина "Вик"... Разбира се, че има разлика между кича на релефа на "Джокондата" и тази "Майка Украйна". Не мога да отрека работата върху детайла от скулптора, познаването на анатомията и на базата на това познание изкривяването, довело до вътрешното напрежение на пластиката. Да. Това е работа на скулптор. И то на добър скулптор. И бих приел пластиката, ако тя носеше друго име. Ако тя по някакъв начин не хвърля, ако щете, ръкавица към Мунк... Ако в заглавието авторът бе намекнал за пиетета си към него. Ако една реплика имаше към учителя. Тези гърди, провиснали, защото са изпразнени от последния вик на ужас... Които страшно напомнят и следват дори четката на Мунк... В този смисъл това не е онзи кич на гипсовата отливка на "Джокондата"... Но тази работа ми напомни и едно отминало време. Имах един приятел скулптор. Беше направил един много, ама много силен портрет. Даде го на няколко ОХИ-та, даде го на няколко галерии. Докато един ден, след десетки връщания не го предложи на Националната художествена галерия. Но кръсти портрета "Глава на ятак"... И портретът бе откупен. Бе превърнат в морален кич. Така тази глава в съзнанието ми вече не носи онзи естетски и естетически заряд, онова възхищение към Пешо... Тя се превърна в морален кич, в дух на колене... Пешо остана като единствения от неговия випуск с откупка в Националната художествена галерия още като студент... Но главата загуби цялата естетика, целия творчески потенциал на Пешо. За мен тя стана символ на компромиса. Мислех, че това време е минало. Оказа се, че не е. Но в случая авторът на "Майка Украйна" е прекрачил повече граници. Първо е заличил реверанса, пиетета към Мунк, второ - направил е нещо като гипсова отливка на "Джокондата", трето, стигнал е в падението си до пренебрегване на страданието на тези жени крещящи във войната, превърнал е естетически компромис една работа, която можеше да стане добра. Защото той, скулпторът на тази работа има ръка на художник. Но ръката на художника свършва там, където започва душата на лилипута...