КАМИОНЧЕТО

„Вярно ли е, че няма къде да живееш“ го попита веднъж едно от децата. Въпросът прозвуча като изстрел. Но от друга страна, си каза, значи някой е говорил за него пред детето си. Значи не е толкова маловажен. Децата идваха всеки ден при него, после родителите им ги наказваха, защото по миризмата разбираха къде са били. А той просто им рисуваше камиончета. С пръчка в размекнатата след дъжда пръст. Или в пясъка. А когато децата се прибираха, той мечтаеше да си има едно истинско, ама съвсем истинско камионче. Да си прибере отзад цялата спалня, скъсаните балтони, развлачените пуловери – всички те изхвърлени в контейнерите за смет. Хората тънеха в излишества и той живееше от тях. Прибираха се с пълни чанти, гонеха кучетата, да не би случайно да захапят щафетата със салам. Слагаха торбите пред гърдите си, сякаш искаха да кажат: „Мое си е… И няма да ти дам“… А на другия ден изхвърляха половината. Заключваха мазите, слагаха кодове на ключалките и забравяха кодовете от едното отваряне на вратата до другото. Но не пуснаха нито един бездомник в тези излишни мазета да не умре зимата от студ. Той напусна техния свят и се почувства свободен. Дори се опита да забрави езика, но му се налагаше понякога да мисли и не успя. И за още нещо му трябваше езикът. Езикът му трябваше да мечтае. Да мечтае за това камионче, в което ще хвърли отзад багажа си, ще седне на шофьорската седалка, камиончето ще каже: „Брр-рррм, бум, бум, бум“ и той ще избяга от този свят. А вечерта, като се умори, ще се разположи на предната седалка и през прозореца ще гледа звездите. Може, ако е хубаво времето, и в каросерията да легне. Ама пак ще гледа звездите. Искаше да си избере една звезда, на която някога ще отиде. И знаеше, че ще е толкова сам на нея, толкова сам, че накрая ще забрави и да говори. Да разбира хората. Защото на тази звезда няма да има хора, които да обясняват на децата си колко той е бездомен. И той да се притеснява от това. Не се притесняваше толкова от липсата на дом, колкото от въпроса: „Вярно ли е, че си бездомен… И когато ние се приберем, за да ни се карат за това, че сме били при тебе, ти ще продължиш да седиш тука и да ни чакаш“… Понякога им казваше, че няма нищо по-хубаво от това някой да те чака, но те не бяха съгласни с него, защото тях ги чакаха, за да им се карат, че са били при него... На другия ден те идваха направо от училище при него, захвърляха чантите и раниците настрани и той започваше да им говори за мечтата си. „Ама миналия път ти каза друго, забелязваха те промяна в мечтите му“… Той не им казваше, че мечтите винаги се променят. Особено ако някоя от тях се изпълни. Ако някоя мечта се изпълни тя вече не е мечта. Но може да се превърне в мечта за други, които искат да им се изпълнят мечтите. Децата сядаха край него, а той им разказваше за своята планета. „Как ще стигнеш до нея, питаха те“. „С това камионче“, отвръщаше. Ама то не е истинско. Докато един ден едно дете не каза, че камионите не могат да летят. „Как да не могат, успокояваше ги после той. Могат, нали са мечта“… Но и това не помагаше. Той всеки ден събираше децата край себе си, взимаше една заострена пръчка и рисуваше пред изумените им погледи мечтата си… После им казваше, че не е бездомен, защото си имал една звезда. И трябвало просто един ден да се прибере при нея… „Някой от вас има ли си цяла звезда за дом?“... И само той знаеше защо никой няма цяла звезда за свой дом – защото имаха покрив над главата си, а не небе… Един ден ги изчака всички да се съберат и ги заведе там, където имаше място и бе нарисувал един голям камион. В големия камион беше струпал цялата си покъщнина – дюшек, проядени от молци одеяла, алуминиево канче и алуминиева лъжица, стари дрехи, които спокойно минаваха за парцали. И им каза, че е време да отлети на своята планета. Дори децата се учудиха, че ще стигне дотам с едно нарисувано на земята камионче, при това с толкова много багаж, и не му повярваха… А когато всички се прибраха в своите домове, той се качи на шофьорското място, завъртя ключа, каза едно „Брррм, бу, бу“… Влезе в пейзажа и постепенно потъна в смъртта…