КЛОУНЪТ

Децата го питаха: „Теб никой ли не те кара да се къпеш?" Той казваше, че никой не го кара да се изкъпе и те му завиждаха. И си представяха как вечер никой не им казва да си мият краката, а сутрин да си мият зъбките. „И зъбите ли не те карат да си миеш“. Той се усмихваше и някое от децата се провикваше: „Ама той няма зъби“ и те надничаха в устата му като светлините на локомотиви в тунел. Тогава той вадеше някакви зъби, които бе намерил захвърлени в кофата за смет, слагаше си ги и изфъфляше: “И зъби си имам“… И децата се радваха. Децата в квартала му завиждаха, че никой не го кара да се мие, а възрастните им го даваха за лош пример: „И ако не се миеш ще заприличаш на него“… Странно състояние е това. Странно време. Време, в което детската мечта се сблъсква с родителското назидаване. И се чудиш защо мечтата е страшна за здравето на човека. Не. Не е страшна. Опасна е за здравето на човека. Да ти се прииска на детството да се сложи бандерол: „Мечтата е опасна за вашето здраве“… Сигурно заради това той бе стъпил с един крак в детството, а с другият в света на техните родители. Децата идваха при него и си представяха, че идват като принцове при мъдреца, който ей сега ще им каже колко планини и морета да пребродят, за да станат… мъдри като него. Понякога, в часовете по религия, им се искаше да кажат, че лично се познават с един жив светец. Но знаеха, че възрастните ще дойдат да го убият с камъни така, както са правили с други светци преди него. Така те го превърнаха в своя личен светец. Понякога ставаше и техния личен мъдрец… Той през деня си говореше с децата, а през нощта учеше отговорите от плъховете, кучетата и котките до казана за смет. Когато децата го питаха дали цял живот е бил мъдрец и светец, той отвръщаше: „Не… Преди това бях дете… А после клоун…“ Никой обаче не знаеше, че някога той се е подвизавал с червен нос и нарочно закърпени с разноцветни парцали дрехи. А само на себе си казваше, че дори за малко е бил и човек. Прибирал се е в свое жилище, хранил се е със собствена храна… И дори е изхвърлял храна в контейнерите за боклук, с които са се хранили други бездомници. Докато един ден… Този един ден винаги може да дойде. Повечето хора не го очакват и не знаят какво да правят. При него станало лесно. Ходел в градовете, по улиците правел своите спектакли, хората ръкопляскали, децата се смеели, в шапката хвърляли монети. Понякога и книжни пари, които му ръкопляскали, когато ги вдигнел до червения си нос. Но постепенно монетите в шапката ставали все по-малко и по-малко. Книжните пари съвсем изчезнали от нея. Първоначално мислел, че просто разпервали криле и отлитали. „Като прелетните птици са, мислил си той“ И чакал да се завърнат в гнездото си. Бил свикнал с улицата. Но вечер се прибирал в своя дом, където свалял пред огледалото червения си нос и плачел после от безсилие. Защото хората не искали клоуни. Хората не вярвали на клоуни с червени от плач очи. Той вървял между тях, качен на своите кокили. Издишал дим през ушите си, жонглирал с гумени топки. После със стъклени чаши. Но чашите почнали да падат от треперещите му ръце и родителите дърпали децата си да не се порежат. А него започнали да гонят. Преди крещели: „Вижте, клоунът иде“ и ръцете им ръкопляскали като книжни пари в клоунска шапка. Докато не започнали да го наричат „палячо, шут, смешник, досаден смешник“, но никога вече не го наричали „клоун“… Той обикалял градовете, но все по-малко и по-малко ставали монетите в шапката. Докато един ден замръкнал в този чужд град без никаква монета в шапката. В този град нямало къде да се подслони… Седнал в градския парк на една пейка, а когато завалял дъжд той останал без грим. Дълго плакал, подсмърчал и изтрил дори червения си нос до сутринта. Нямало с какво да се прибере, а не искал да му пълнят шапката с монети без да е направил нищо за това. Хвърлил си шапката, заселил се до една кофа за боклук. И станал мъдрец. От време на време само децата си мислели, че на рисунката в учебника по богословие били нарисували него. Но той нямало откъде да научи това…