ИНДИГО

Беше забравил този път. Откакто му казаха: „Забрави този път“ и му посочиха вратата. И не от страх. Съвсем не се боеше, особено сега, когато никой не можеше да го познае под дрипите и пластовете мръсотия по себе си. Опита се да забрави живота си преди – детство, дом, мирисът на палачинки сутрин… Понякога само, като минеше под някой прозорец, който издишваше миризма на палачинки се връщаше в спомените си. На други, като подушат само палачинки и им се пълнят устата със слюнка. На него му се пълнеха очите. Защото не миризмата, споменът е важен. Но беше забравил пътя. Само тайно в мислите си се прибираше. После спря да мисли и започна да сънува. Накрая спря и да сънува. Когато човек спре да сънува детството си вече е мъртъв. Мъртъв е човекът, който не иска да се върне в детството. И когато спря да го сънува той се почувства свободен. Защото само смъртта оковава тялото, но дава свобода на душата. Останалите живееха като смъртни, той живееше като мъртвец. Обърнал гръб на света обикаляше кофите за смет, но нищо на света не можеше да го върне в живота. Разбираше се с плъховете, уличните котки и кучета. Плъховете, уличните котки и кучетата не се разбираха и той им отмъкваше храната, докато те съскаха едно срещу друго с настръхнала козина. Той им отмъкваше храната, сядаше до казана, смееше им се с беззъбата си уста. Те не го разбираха и се връщаха към търсене на храна. И той се чувстваше като човек, който им подхвърля остатъците си. Чувстваше се в такива моменти като тези, които изхвърлят отпадъци в казаните за смет. В такива моменти се чувстваше като човек и това усещане беше единствената разлика между плъховете, уличните котки, кучета и него... Иначе хората го вълнуваха не толкова, че бяха негоподобни, колкото за това, че бяха тези, които оставят храна за него и останалия жив свят. Започна да забравя езика им и реагираше само на думите: „Марш, изчезвай, мамка ти…“ Тези три думи му стигаха като връзка с онзи свят. В други времена на такива като него са гледали като на светци. Отшелници, които си говорят с животните и страдат в името на Бога. Разликата беше, че той си мислеше, че страда от Бога. Само един Бог го делеше от светостта. Но така и не си го измисли. Защото други използваха Бог само за оправдание. „Сигурно съм го отървал и с една грижа по-малко му е по-леко без мен…. Иначе всички го молят за нещо, палят му свещи… Как ли се справя сам с толкова много съдби?...“ И всичко това успяваше да го мисли с три думи: „Марш, изчезвай, мамка ти“… Но един ден, същият този Бог му е свидетел, забрави, че не трябва да се връща никога и стъпи на този път. Улицата беше различна, хората си приличаха по това, че бяха по-млади от родителите си, когато замина. Същите лица, физиономии, жестове, но по-млади. Светът в този квартал бе направен под индиго. И децата повтаряха родителите си до най-малък детайл. „Дали в пет се събират пред магазина да пият бира“… Събираха се, но не го познаха. С някои бе израсъл. Бяха играли на топчета, на челик, на стражари и апаши. Дори си спомни точно кой от тях го удари с камък от прашката и този белег на главата бе от него. Човек, като се върне в спомените си, се свива. Той инстинктивно се сви, те го забелязаха и той чу: „Марш, изчезвай, мамка ти…“ И към него полетя една бутилка. Наистина тука светът е правен под индиго, защото бутилката я хвърли този, от когото му бе останал белег. Той не обичаше да се връща в спомените си, но се налагаше. Защото някъде в тях намираше начините да си върже обувките, когато майка му се навеждаше преди да тръгне за училище. Бутилката го настигна, той понечи да се предпази, но тя го удари по белега. Потече кръв. Той я размаза с ръкав по страната си. Тогава този, който го бе замерил с бутилката стана, настигна го, обърна го към себе си. „Ти ли си?, попита“… Той не знаеше какво да отговори. Тези думи отдавна не бяха между „… и мамка ти“… Човекът, който го удари извади кърпичка и започна да чисти лицето му. И го чисти толкова дълго, докато отсреща не се появи неговият образ. Под индиго. И той се огледа в близнака си, на когото беше казал да забрави този път…