СТЪЛБИЩЕТО

Ако питаха него, той щеше да си измисли друг живот. Съвсем различен от този, който живееше сега. Да дишаш съвсем не означава, че си жив. Да бие сърцето също не означава, че си жив. Да прекосиш разстоянието от един контейнер за храна до друг, където се надяваш да намериш по-малко развалена храна, не е живот. Понякога сядаше под някое стълбище и мечтаеше да е мъртъв. Да не чуят качващите се и слизащи по стълбите дишането му. Дори успя да синхронизира сърцето с тези крачки. Да не бие между две почуквания на токчетата. Не, че се страхуваше от смъртта. О, той я желаеше дори. Не. Не се страхуваше и за живота си. Не искаше да умре като онзи бездомник миналата година. Намери го до контейнера с къшей хляб в ръцете. Сигурно е искал да нахрани кучето – също бездомно, защото то скимтеше край него Лизваше го с език – с какво друго, освен с език може да лизне едно куче човек по носа, после отхапваше от хляба, в ръцете на мъртвия. Така и никой не разбра как е починал. Дойдоха с една камионетка, хвърлиха го в каросерията и го закараха в общото гробище. Там, където хвърляха в един трап бездомните, а после ги зариваха с машина. Той искаше да хване някога полицая за реверите и да му каже, че човекът е убит. Защото беше човек – нали само човек може да храни улично куче дори в смъртта си. Дори не си направиха труда да го прегледат. Ей, така, от чисто любопитство да разберат от какво е умрял… Или поне да го закарат на студентите да се учат над трупа му. Не. Хванаха го – един под мишниците, друг за краката. После го залюляха като торба с цимент. Дори не си направиха труда да отворят страничния капак. „сигурно да не изпадне някой труп“ си помисли. Чу се мекото тупване на трупа в каросерията, камионът избумтя два пъти и потегли. Той седна тогава на една пейка и се опита да се разплаче. Все пак, човек си отива от този свят. Изхлипа два пъти, но не можа да се разплаче. И чак като си представи как него някой ден ще хвърлят в същата тази камионетка, като си представи как меко ще падне тялото му върху другите трупове му стана мъчно. И се разплака. После, като разбра, че няма живо същество, което да го оплаче, се успокои. И забрави за бездомника, на когото няколко пияни му бяха взели живота. Искаше му се да стане тогава, да им каже, че не е хубаво. И какво ще правят с живота му. Та той дори и пари си нямаше. „Просто ей така, щеше да им каже, взимате му живота. И какво ще правите с него“… Но не отиде,. И не им каза. А той просто искаше да нахрани едно улично псе. И нищо повече. Заради това си бе намерил тези стълби – не толкова да спи под тях, колкото да се крие от онази банда. Вечер издебваше някой от живеещите като се прибира и в тъмното слагаше едно картонче между вратата и касата. Вратата уж хлопваше, ама не се заключваше. И когато всички се приберяха той се вмъкваше под стълбището, вкарваше в такт сърцето и дишането си, ако случайно някой се появи. Криеше се като животно в гората. А сутринта като чуеше тютюнджийската кашлица на най-ранобудния тихо излизаше от покоите си. И започваше да се чуди защо живее. Някои живееха от сутрин до вечер, после заспиваха и не знаеха, че са живи. Той живееше между две кофи за боклук, а нощем между две почуквания на токчета, качвайки се, или слизайки по стълбите. Когато един ден, прибирайки се, някой каза на жена си: „Усещаш ли как мирише“… „Утре ще слезем да видим. Някой плъх може да се разлага долу. Нали ги виждаш как извират от казаните навън“… Мъжът помисли малко, изкашля се два пъти и се заизкачва след жена си по стълбите. После отвори вратата, после даде път на жена си, после затвори вратата след нея и се ослуша. Чу, че под стълбите бие сърце, ядоса се. После светна лампите към мазата. И надникна под стълбището.

На другия ден камионетката мина. Бяха го изхвърлили до контейнера за смет... Хванаха го под мишниците и краката, залюляха го и го метнаха в камиона. Но така и не можа да преброи с колко трупа го карат на гробището за бездомници…