ПИАНОТО

Мръсотията по ръцете му приличаше на опънати по пръстите ръкавици… Пръстите бяха дълги, неестествено удължени, сякаш природата се е опитвала да ги издърпа от еволюцията… Понякога се спираше пред музикалното училище. И слушаше. Децата ги водеха всеки ден, те се дърпаха, искаха да се измъкнат от хватките на бащите се. Но накрая влизаха и той се опитваше сред цялата тази какафония от звуци да разбере кое от децата свири. Разтворените прозорци ръкопляскаха на вятъра, който понякога, седнал в тополата в двора на училището, вадеше своята флейта. И всичко беше толкова нестройно. Оставяха бащите децата си и потъваха в кръчмата да чакат, възхищавайки се на друг вид музика. После идваха, хващаха децата за ръце и, подсвирквайки си кръчмарска мелодия, ги прибираха вкъщи. Един ден от школата излезе едно от децата. Всички минаха покрай него, само него нямаше кой да прибере. Очите му бяха пълни с музика. „Защо плачеш, попита той момичето“… „Защото няма кой да ме прибере“… „Нали знаеш пътя“… Знаело пътя, но ако се прибере само ще му се карат. „Искаш ли да чакаме заедно“, попита. „Искам“ отвърна момичето на странника. После му каза, че имал хубави пръсти. И че ако то имало такива пръсти сигурно можело да стане пианистка някога. „Ама виж ми пръстите какви са“ и протегна ръцете си към него. После му се карали вкъщи защото не можело да свири. Пък си били пръскали парите за уроци. „Че аз дори не искам да свиря“, оплака се момичето. Пък и родителите му слушали друга музика, как да разберат дали добре свири. Ако имало такива пръсти като неговите… После го каза на глас: „Ако имах такива пръсти като неговите никой няма да ми се кара вечер“… „Не е точно така, опита се да успокои момичето. Ето, аз имам дълги пръсти, но няма къде да свиря“… После продължи, но на ум, за да не го чуе момиченцето, че няма и къде да живее. Сякаш прочело мислите му, то попита: „Къде живееш“ с надеждата, че живее наблизо и ще може да се прибере до дома си с него. „Тука живея“. Момичето се засмя, защото тука било улица и не може човек с толкова дълги пръсти да живее на улицата. „И ако искаш да знаеш, хората с такива пръсти дори не ги водят родителите до тука.“ Хората с такива пръсти живеели на сцената и спирали да свирят само тогава, когато трябвало да се поклонят на публиката. „Ето, аз обичам музиката, но не мога да живея на сцената. Защото трябва да помагам на мама…“ Ако само имаше едно такова момиче някога, което да води до училище. Или до музикалната школа. Само да имаше едно такова момиче. Което можеше да чака баща си с някакъв непознат, седнали на циментовата ограда. Ако баща й не дойде… Или забрави да дойде той би ли я придружил да къщи… Точно така каза. Каза: „Ако баща ми забрави да дойде, бихте ли ме придружили до вкъщи“… Само още малко да почакат. Ето, аз на врата си имам ключ ако мама е излязла. Ама пък къде ще излезе – най-много да тръгне да я търси, защото закъснява. Дори може да се прибере, да измие чините. Да седне на пианото и като се върне да й покажи какво е научила. „Баща ти ли ти купи пианото?“… „Не, каза момичето… То е останало от дядо ми… Искаш ли да ти посвиря на него?“ Той погледна дрехите си, почеса се по главата. Е, можело да не влиза у тях. Просто щяло да отвори прозореца и да свири. С малките си пръстчета. „Дали някога ще пораснат като твоите“… Сигурно ще пораснат, ако много, много свири с тях. Момичето се усмихна, после го хвана за ръка. Той се стресна, момичето разбра и каза, че щяло да се измие след като се прибере. „Толкова са ти хубави ръцете?“ После сложи длан в неговата. „Ти сигурно си голям пианист, щом са ти толкова дълги пръстите?“ Той не знаеше дали е голям пианист. Дори не знаеше, дали още може да свири на пиано. Знаеше, че един ден завари входната врата затворена. Защото нямаше кой да го прибере от сцената. Момичето го поведе натам, където навярно живееше. Когато стигнаха му каза, че сега ще се качи и ще отвори прозореца. И тя ще му посвири на пиано. Седна на бордюра и зачака. Чу отварянето на прозореца. После чу как момичето свири на пиано. Как свири на неговото пиано, а той не можеше да го сбърка с друго пиано…

После отиде до контейнера за смет, който така приличаше на роял в очите му… Вдигна като на роял капка му… Наведе се над една локва, изми ръкавиците, опря пръсти в рояла и засвири…