КАТАСТРОФА

Сякаш нарочно не искаха да стъпят на пешеходна пътека. Защото живееха в друг свят, различен от света на тези, които минаваха през подлезите, а не над тях. Те ползваха подлезите само нощем, когато небето се сриваше отгоре им. После сложиха решетки на подлезите и нощно време ги заключваха. Пресичаха булеварда само там, където има контейнери за смет. И това, което свързваше контейнерите не беше пешеходна пътека, а миризмата, по която те минаваха. Плъховете не пресичаха булеварда. Само понякога някоя котка намираше смъртта си под гумите на колите. Чуваше се първо сблъсъкът й с колата. Краткият котешки писък, който само той можеше да долови. После подскачането на главата между асфалта и ауспуха на колата. Ауспухът увеличаваше този звук, като че ли заради това е създаден. После малката надежда, че котката е жива. Защото се е сляла с изгорелите газове. Или изгорелите газове са се слели с деветата котешка душа. Защото никой не може да си представи, че в това, което е останало от котката, може да се върне душата й за още един живот поне. Въпреки нагледния урок по оцеляване бездомните пресичаха не по права линия булеварда. По пряка линия между контейнерите за смет пресичаха булеварда. Не защото контейнерите образуваха пряка линия, а защото човечеството беше сляпо. Той няколко пъти се опита да пресече с това човечество пешеходната пътека и видя, че всички бяха с погледи, обърнати навътре. Освен него те не забелязваха и тези, с които се разминават. Родителите се разминаваха с децата си. Децата се разминаваха с родителите си. Той си мислеше, че те се виждат само в домовете си. Дори и тогава не се виждаха. „Сигурно и там не се виждат. Там се познават по ключовете на входните врати“… Ако имаш ключ и той отключва вратата, значи си от нашите. Понякога си мислеше, че ако намери ключ и влезе в нечий дом нямаше и да разберат. Но по начина, по който си запушват носовете, разминавайки се с него се досещаше, че ще бъде разкрит. Единственото, което знаеше за тези хора бе, че вечер се прибираха с храна, повече отколкото могат да изядат. И сутрин изнасяха по кофите за смет това, което е останало. Знаеше още, че те ще пресекат по пешеходната пътека. Когато светофарът стане зелен като плесенясало парче хляб. Понякога пресичаха с кучетата си и заради това и уличните кучета се научиха да пресичат на плесенясал светофар. Уличните кучета бяха кастрирани, но изпитваха нечовешко удоволствие – то едно куче какво удоволствие може да изпита, освен нечовешко – да си отъркат козините в домашния питомец, за да му прехвърлят малко от бълхите си. Той стоеше, подпрян на един уличен стълб и наблюдаваше всичко това, убеден, че няма какво да извади този поток от апатията му. „Сигурно ако някога открият, че „зебрата“ е избягала и е отнесла райетата, по които минават.“ И си представи как ще застанат на отсрещния край на булеварда и ще чакат някой да им нарисува пешеходна пътека. И ако няма кой да им нарисува пешеходна пътека те ще станат бездомни като него. Ще наблюдават как котките залягат под колите и до края на колата издишат и последния си девети живот. И как ще се вмирисват като него от другата страна на булеварда. А той ще пресича асфалта, ще му свират с клаксоните от колите, но няма дори да го напсуват, защото ще ги е гнус не от псувнята. А от представата да осъществят заканата с роднини на такова същество. „Сигурно защото някой ми е изтрил някога пешеходната пътека, заради това не съм се прибрал вкъщи. Сигурно и аз съм имал къде да се прибера, но някой е изтрил пешеходната пътека“… Той премина едното платно на булеварда. После се покачи на металната ограда. Дори за миг му мина мисълта: „Ами ако падна“… После падна, опита се да се навдигне. Колкото да чуе онзи хрущящ звук на котешка главичка в бронята на колата. После топлината на ауспуха – Господи, така му е липсвала тази топлина през зимата. После съсъкът на желязото при допира с мъртвата плът. Докато душата бавно пресече булеварда и се скри зад контейнера за смет…