УЛИЦАТА

Понякога животът съществува само за теб. Понякога съществуваш заради живота. Освен в случаите, когато те няма. А човек го няма тогава, когато не съществува за другите. Не, че въобще не съществува. Само за другите не съществува. Някои се правят, че не те забелязват. Някои не се правят и не те забелязват. Тези, които не те забелязват са два вида. Едните просто не те виждат. А другите не те виждат, за да не те унижат. Гледат те, но някак през теб гледат. Като през лупа. Ти си мислиш, че теб гледат, а те ти гледат миналото. А когато започнат да гадаят и бъдещето се чува едно: „Тцъ, тцъ, тцъ“… Чуеш ли това значи са надникнали в бъдещето и нищо добро не те чака. Той ги знаеше тези неща, защото от няколко години обикаляше града, ровеше кофите за боклук и го спасяваше, доколкото може, от зловонието на гниещата в контейнери храна. Плъховете, уличните котки и кучетата му помагаха. Спеше по пейките лятно време, а зимата се вмъкваше в някое мазе. Или на тавана на някоя пустееща къща. Познаваше целия град. Ако някой можеше да му разгледа мозъка щеше да види, че това е кадастрален план на града. Подробен кадастрален план на града. По улици, къщи, номера на къщите. Знаеше наизуст всички контейнери за смет къде се намират и в кой какво може да се открие. Някои от улиците имаха различни хранителни вкусове и се хранеха с различна от живеещите на другите улици храна. Имаше и няколко улици, където не можеше да се намери храна. Защото хората изяждаха всичко и изхвърляха само опаковките на храната. Той не се заседяваше там, за да не умре от глад. Но на тази улица не беше идвал още. Хората сякаш не бяха виждали бездомник, гледаха през него, гадаеха, дори се опитаха някои да го унижат и му подхвърлиха някоя и друга монета, но той така и не ги прибра. И като се убедиха, че не е просяк се отказаха от вредния си навик да го съжаляват така, както човек отказва цигарите. Трудно, но завинаги. Той обикаляше тукашните кофи за смет така, както и в останалите части на града. Не, че тука имаше запаси до края на живота му, но нещо го накара да остане. Беше нова улица в нов квартал, където нямаше дори запустели къщи да се приюти през зимата. А мазите ги заключваха с по девет ключа. Сутрин го виждаха в началото на улицата. А вечер, като се прибираха от работа, или от първа среща, го забелязваха надвесен над някоя кофа за боклук на другия край на улицата. Минаваха с поглед през него и виждаха какво са изхвърлили сутринта от вчерашните огризки. Тази улица беше от толкова скоро, че още не бяха се появили алкохолици. Нямаше още наркомани. И такива, с много метал и бръснати глави, които обикаляха нощем контейнерите за боклук и си отмъщаваха за това, което не са направили за тях на бездомниците по кварталните улица. Толкова отскоро беше тази улица, че още нямаше дори такива като него. Контейнерите още не бяха се напълнили дори с плъхове. Той минаваше по улицата от край до край през деня, после пресичаше улицата и се връщаше обратно. Където опъваше болните си кокали до първата сграда на улицата. Подпираше гръб в стената на кооперацията, запечатваше в кадастралния план всяка плочка от тротоара, всяка бяла линия за паркиране. И заспиваше. Сутрин жителите на квартала го заварваха, сключил молитвено ръце към паметната плоча в началото на улицата, под която той живееше. Хората дори не бяха видели, че плочата не оставаше без свежи цветя. Или зелени клонки, свити на венец. Той протягаше ръце всяка сутрин към паметната плоча, на която пишеше, че тука е била къщата, в която е живял този, на когото е кръстена тази улица. Една вечер го видяха да носи венец от клонки и да закичва плочата. Човекът, който живееше над самата плоча и бе излязъл на терасата да пуши, се наведе над перилата и попита защо всяка вечер закичва плочата с цветя и клонки, преди да легне под нея да заспи. И защо всяка сутрин молитвено сплита ръце към нея… „Ами, защото улицата е кръстена на баща ми, виновно каза бездомникът“… Така каза. Каза, че е кръстена на баща му. И се чувства толкова виновен за това…