Светът беше едно мрачно място, в което човек трябва да прекара живота си. Хората вървят по улицата, забили погледи в тротоарите. Като плугове. Не смеят да се погледнат. Но ако случайно срещнат погледите си, минават отвъд другия. И сякаш не се взират в жив човек, а в мъртвец. Сигурно заради това някога майка му се е отделила от живите, обърнала им е гръб и излязла от живота им. От техния живот излязла и се преселила в живота на плъховете, уличните котки и кучета. В началото, когато го роди между тях, те го разглеждаха като нещо чуждо. Като чуждо тяло. Но погледите им не минаваха през него. Погледите им полепваха по него, той усещаше това и беше щастлив. И беше жив. Разликата между живия и мъртвия е, че мъртвия го мият с маркуч. Мъртвецът не се къпе, него го мият. Като съд за хранене. Той знаеше това и редовно ходеше до шадравана в центъра на града. Късно вечер. Изоставяше плъховете, уличните котки и кучета. Те знаеха, че той ще се върне сутринта. Мокър до костите си. И ще ухае на вода. На чиста вода. Пресичаше най-дълбокото на нощта. Под лампата изчакваше да се изцеди и последната капчица нощ, после се събличаше. Скатаваше дрехите на една пейка и пристъпваше напред. Водата го чакаше. Прегръщаше го нетърпеливо. Той се опитваше да я прегърне, но водата се изплъзваше от прегръдката му така, както той се изплъзваше от прегръдката на майка си. Отпускаше се, сключените й ръце оставяха телцето му да потъне в прегръдката. После като вода изтичаше надолу. Той прегръщаше водата, тя се отпускаше надолу и изтичаше като дете от прегръдката на майка си. И това го караше да се смее. Пляскаше по повърхността на водата и крещеше на своя език, смесица от съскане, мяучене и джафкане: „Ей сега ще те хвана и ще те напляскам хубаво“… И наистина я пляскаше по задните й части и водата под него се смееше. Оголваше зъби от пяна под ръцете му, опитваше се да избяга като дете, което гъделичкаш и то се смее и уж иска да избяга… Той идваше тука всяка вечер и всяка вечер се повтаряше всичко. И той беше щастлив. Толкова щастлив, колкото в ръцете на майка си. Когато нея я имаше. Той не знаеше къде е. Събуди се в една студена нощ. В една много студена нощ се събуди до нея. По студено от нощта беше тялото и. Той се свря в него да го стопли, но го побиха тръпки. Побиха го онези тръпки, които усещаш тогава, когато някой трие стъкло с морска пяна. И все пак тя беше до него. Той усещаше, че за последен път е с майка си, опита се да повдигне ръката й, но тя не искаше да го прегърне. Не искаше да тръгва с нея. Беше го родила на улицата. Оставяше го на плъховете, уличните кучета и котки и тръгваше да търси храна. После се връщаше, като не забравяше да донесе и за плъховете, уличните котки и кучета. Те знаеха това и се грижеха за него. Даваха му да си играе с опашките им, гъделичкаха го с тях и той се смееше. Тогава още не беше „Той“, беше тяхното човешко дете. И го учеха да съска, да мяучи и да лае като тях. И когато дойдоха да вземат майка му той се опита да излае, но нищо не излезе от устата му, освен един най-обикновен детски плач. Хората взеха тялото на майка му, а когато се обърнаха да го вземат със себе си, него вече го нямаше. Те махнаха колективно с ръце така, както човек маха, ако падне хартийка от ръцете му на улицата с онова изражение: „Те ще я изметат“… И не се навежда за нея. Чак вечерта се върна при своите плъхове, котки и кучета и цяла нощ плакаха за майка му. Всеки на своя животински език, само той на трите езика. И понеже не знаеше къде отнесоха майка му, той идваше всяка вечер при градския фонтан, чакаше да се изцеди мракът от него под лампата, после се събличаше, скатаваше дрехите си внимателно. Като че ли не бяха дрипи, а строго официален костюм, който е облякъл, за да отиде в отсрещната сграда на театър. После внимателно ги поставяше на пейката така, че да не се измачкат. И потъваше в прегръдките на водата така, както потъваше в прегръдките на майка си някога…
Няма коментари:
Публикуване на коментар