ФАСЪТ

От толкова време пушеше, че не помнеше кога е пропушил. Хората обикновено помнят такива неща. Той две неща не помнеше – как се е родил, и как е пропушил. „Сигурно съм се родил, за да поискам огънче“… С цигара в устата. Това бяха важните неща, за които искаше да си спомни. Въпреки че не помнеше майка си дори. „Сигурно не е била така важна. Важни са само тези неща, с които преминаваш през живота. Важно е да се родиш. И да пропушиш е важно. Без всичко останало човек може да живее“. И заради това не ги помнеше. Беше приятел с плъховете, котките и кучетата. И с хората, му се струваше, че е приятел, но те не бяха приятели с него. Ако не им се налагаше да изхвърлят храна сигурно отдавна да беше умрял. Но те не му подхвърляха дори храна. Не просеше милост от никого. Дори си мислеше, че ако му подхвърляха храна пак щеше да умре от глад. Защото нямаше да я вземе. Обикаляше казаните за боклук, пълнеше първо джобовете си с фасове. После си взимаше нещо за ядене и се скриваше да пуши. „Дали не спи с цигарата, си мислеха хората“… Защото не бяха го виждали без запалена цигара. Пък и никой нямаше да му даде огънче – хората го заобикаляха. Сигурно го заобикаляха, не, защото, щеше да им направи нещо. Зад незапалената част на фаса дори нямаше зъби. И се налагаше да кисне коричките хляб в някой шадраван, като пазеше да не падне някоя пръска от фонтана и да угаси цигарата. Хората го заобикаляха с някаква гузна съвест. Не можеха да си представят, че някой е предпочел да общува с плъхове, котки и кучета, вместо да седне в парка и да хвърля заровете заедно с тях, да цака силно по масата така, че кокалчетата на ръцете му да станат червени. Да ходи на кино, да говори за безсмислени неща. За времето, например. Не можеше да разбере защо толкова живо се интересуват от времето, след като имат покрив над главата си. Той беше като подвижна метеорологична станция. От толкова време беше на улицата, че по болките в ставите можеше да предвиди дъжд и сняг. Можеше да предвиди слънце… По-изпечените картаджии в парка вече познаваха походката му и дори при ясно време бързаха да се приберат вкъщи, защото виждаха, че е променил походката. Прибираха се, псуваха говорителката, съобщаваща прогнозата за времето, поглеждаха през прозорците и по походката му разбираха колко много лъжат по телевизията. И се обличаха според походката му. А той ходеше и зиме, и лете с едни и същи опърпани дрехи, които не можеха да променят болките в ставите. Нощем спеше в парка. Някой беше изхвърлил матрак. Постепенно разбра и защо са го изхвърлили до контейнера за боклук. Ама чак когато една стърчаща пружина от матрака съдра панталона му отгоре до долу. Само че да намериш игла и конец в казаните за смет беше късмет, равен на този да намериш все още горящ фас, за да запалиш фаса си. Но намери и панталон, който не промени патравата му походка преди да завали. Сутрин минаваше под балконите по цялата улица и чакаше някой да хвърли неугасената си цигара на тротоара. Обикновено ги хвърляха тези, които кашляха така, че будеха и птиците под стрехите и се заканваха никога повече да не запалят цигара… „И на този му е последна, си казваше той“… И на другата сутрин заставаше нарочно под този балкон, защото знаеше, че когато някой отказва цигарите ги хвърля незагасени. И така – до вечерта. Защото не му трябваше огънче до другата сутрин. Хората си изхвърляха фасовете, той ги прибираше. Ден по ден, месец по месец, година по година. Те разгадаваха времето по походката, псуваха момичето от прогнозата за времето, ядосано запалваха цигара на балкона подир, разгадаваха по походката времето и хвърляха незагасената цигара от балкона. Докато един ден той не се появи. Не се появи и втори ден. Момичето от прогнозата ги лъжеше най-безогледно и те разбираха, че няма с кого да сравнят нейните прогнози. Излизаха сутрин на балконите. Дори някои спряха да пушат и надничаха през парапетите дали няма да се появи. За да пропушат и хвърлят през парапета незагасената си цигара. На третия ден не се стърпяха и тръгнаха да го търсят. Табладжиите зарязаха таблите, картаджиите зарязаха картите. Приближиха заедно храстите, в които знаеха че спи, но всички се правеха, че не знаят. И когато разгърнаха храстите видяха, че той е подпалил матрака с фаса, докато спи. Че матракът е изгорял, а от него е останал един удължен въглен. И само утринният дъждец е спасил храстите да не изгорят…