БАЩА МИ

(една много лична история)

Това не беше най-хубавото занимание за едно дете. Но пък така хубаво ти изтръпват ръцете след това. Лежиш върху ръката си толкова дълго, докато изтръпне. А на него така и не му се наложи да си сяда върху ръцете, за да постигне това. Лягаше върху едната си ръка, свеждаше глава от края на леглото и размазваше бълхите, когато успееше да ги затисне с пръст. След това от тях оставаше или черна следа от хитината им. Или кървава следа, ако се бяха хранили. Това наистина не беше най-доброто занимание за едно дете. Но другите деца не играеха с него, защото родителите им не ги пускаха. Преди да излязат от къщи с филиите с лютеница, която оставяше трайни следи по лицата им, майките предупреждаваха: „И не се доближавайте до него, че миналия път едва се изчистихме от бълхите“… Обикновено родителите спираха децата да не се събират с лоши деца, които замерят гнездата на лястовичките, докато не се научат да мерят уличните лампи. А научат ли се веднъж да мерят уличните лампи те свикваха с тъмнината и правеха в нея забранени неща. Той не стреляше по уличните лампи, защото си имаше занимание вкъщи и размазваше по цял ден бълхите по пода. Понякога някоя бълха успяваше да я заклещи между нокътя и възглавничката на показалеца и наблюдаваше как тя маха с крачета и вика другите за помощ. Другите деца, като пораснат, ще могат да разказват спомени от немирните си години така, както техните родители им разказват. Само той ще свежда поглед към земята като човек, който няма детство. Да нямаш детство е най-срамното нещо, което може да се случи в живота на един човек. Понякога баща му се прибираше, тръшкаше се пиян в съседната стая върху проснатия на пода дюшек. Понякога фасът падаше от устните му докато спи и дюшекът се запалваше. Така старите хора са прогонвали въшките, казваше на другия ден баща му. Това било единственият начин да се освободиш от въшките. Синът му обаче не искаше да му горят бълхите, защото нямаше да има с кого да си играе на другия ден. Понякога се събуждаше нощем от задушливия дим от другата стая. Надничаше в нея. Понякога баща му гасеше с кофа вода дюшека, защото фасът все някога се освобождава от плена на устните. Понякога синът му бягаше и пълнеше кофите, после ги лисваше върху баща си и димящия още дюшек. Баща му се стряскаше, ставаше от дюшека, отваряше прозореца уж да се проветри. Но не заради това го отваряше. Просто показваше главата си навън и не смееше да я прибере от срам. После от срам потъваше в някоя кръчма. И така – до вечерта. Родителите на другите деца се оплакваха на учителите, че синът на алкохолика им разнася бълхи и учителите всяка сутрин проверяваха всички деца на вратата на училището. После него го връщаха, а останалите деца ги пускаха вътре. Така постепенно спря да ходи на училище. Баща му не можа да изгори бълхите, а той не успя да ги размаже всичките. Децата правеха фунийки и ги издухваха през пластмасови тръби, а той дори не знаеше как се правят фунийки. Един ден момчето избяга при майка си. Беше преброило всички бълхи на света, беше гасило баща си, само едно не беше правило това момче – да събира спомени, за да има какво да разказва на децата и внуците си вечер под коледната елха. То дори не знаеше, че има коледни елхи. И избяга при майка си. Майка му извари дрехите му, острига го до кожа с една ръчна машинка и под нея синът й не знаеше дали го стрижат, или го епилират – толкова скубеше машинката. После разбра, че извели баща му от жилището с бълхите. Не, не заради бълхите. А защото нямало кой да го изгаси и кооперацията пламнала. Е, не цялата. Ама апартаментът с бълхите станал необитаем. Дошла полиция и изгонили баща му. И баща му се преместил на улицата. Така съседите се отървали от две бедствия – подпалвач и инкубатор за бълхи… Там си намерил един дюшек. И започнал да спи на него. През деня ходил и се напивал някъде. Като обяснявал, че дори синът му го изоставил. И хората му давали нещо за пиене, защото друго не можело да го утеши. Обикалял кофите за смет, хранил се с каквото намери. Един ден минали край него хора и видели, че дюшекът гори. Бащата треперел въпреки огъня под него. Хората загасили дюшека и викнали линейка. И докато той умирал в линейката сина му го пуснали за първи път на училище, защото нямало вече за какво да не го пускат…