Завърших я тази книга. Стана с 67 разказа за отшелниците на нашето време - клошарите. Гордея се с нея. Преди години покойният вече проф. Петер Юхас ми каза, че писателят е човек, който иска на хартия да си изясни света. Петер, леко да ти е небето, оказа се прав...
МАХАЛАТА
Махалата съществува докато в нея има деца. Когато децата пораснат и на тяхно място се появят чичковци с бирени коремчета и лелки с ролки на главите през неделята, махалата спира да съществува. Една махала съществува заради децата. Децата се деляха на три вида – едните гонеха и връзваха консервни кутии за опашките на котките. Другите гонеха тези, които връзват консервни кутии за опашките на котките. И третият вид са тези с малки кръгли очилца – чистички и спретнати. Те не ставаха за нищо, смятаха първите две групи. А родителите на третите, на тия с очилцата правеха всичко възможно техните деца да не си забравят очилата вкъщи и да хукнат с другите да връзват консервни кутии за опашките на котките, защото смятаха, че котките не можели да се справят с плъховете и само дрънченето на ламарина по тротоарите можело да ги прогони от кофите за смет. И трите вида деца обичаха да замерят уличните лампи. И те се деляха на две. Първите мереха лампите, за да може в тъмното да връзват консервни кутии. Другите ги мереха, защото светели в очите на лястовиците, които са си направили гнезда в тях. Дори и не допускаха, че на топлината на лампата се люпеха яйцата им като в инкубатор. Така, без да искат, ускоряваха еволюционните процеси в махалата. И трите групи деца обаче ги обединяваше един бездомник. Всички те се надпреварваха да му носят намазаните с лютеница филии с хляб. Понякога изнасяха стари дрехи и му ги даваха да се облече. Дори момичетата му носеха женски дрехи в стремежа си да му помогнат. Той благодареше на всички, но женските дрехи не ги облече. Махалата съществуваше. Даже започна да съществува с появата на бездомника, който обедини трите групи – групата на връзващите консервни кутии с останалите две, мерещи уличните лампи по две различни причини. Дори започнаха да пестят от джобните си пари и му купуваха различни неща за хранене. А той ги събираше в късните следобеди и им разказваше истории. Един ден бездомникът изчезна. Просто изчезна. Като дух. Не. Не. Не изчезна като дух, защото той бе духът на махалата. Изведнъж децата спряха да връзват консервени кутии за опашките на котките. Спряха да мерят с прашки уличните лампи и лястовиците започнаха да се люпят под крилете на ластовиците и вече имаха майки, а не някаква светлина, която да им боде очите. Изведнъж всичко изчезна. Махалата стана квартал. И довчерашните деца отиваха на училище, но от училище се връщаха с пазарски чанти и бирени коремчета… И повече никога не станаха деца, защото нямаше на кого да правят добро…
Няма коментари:
Публикуване на коментар