петък, 6 януари 2012 г.

ЕДНО ИНТЕРВЮ ПРЕД в-к "100 ВЕСТИ" - Габрово


Христо Стоянов е роден на 20 декември 1956 год. в гр. Габрово. Поради липса на родилен дом в кв. Дядо Дянко се е наложило да бъде роден в града и после върнат по местоназначение. Ако се върнат девет месеца от датата на раждане всеки ще разбере, че бъдещият писател е заченат по време на историческия Априлски пленум на Централния комитет на Българската Комунистическа Партия. Майка му Иванка е ударничка в тогавашната фабрика „Балкан”, но после работи като готвачка в стола на цех 1 на „Коста Стоев” до 1969 год. Баща му Недко Буката е кореняк габровец. От първи до шести клас авторът на седем стихосбирки, няколко романа и книги с есеистика и публицистика учи в основно училище „Митко Палаузов”. Но след като училището е прекръстено след още по-историческия от априлския ноемврийски пленум на ЦК на БКП, Христо Стоянов все още се пита кой ще му признае дипломите от първи до шести клас, тъй като училището фактически не съществува. От 1969 год. семейството се премества да живее в Смолян. Христо Стоянов никога не обиква този град, в който първоначално е известен с прякора „Габровеца”… Известно време Стоянов работи в „Кремиковци” като стомановар и кранист, журналист, монтажник… След завръщането си в Смолян през 1986 год. многократно е арестуван заради стихове, посветени на Тодор Живков. Има и заповед за интерниране и настоятелно предложение от органите на милицията за екстрадиране от страната. Това са го писали други писатели в книгите си и Христо Стоянов никога не е парадирал с тези неща. След 1989 год. отношението към него и книгите му не се променя, освен високите тиражи, които правят. През 1999 год. бива забранена книгата „СКРИТИЯТ ЖИВОТ НА ЕДНА ПОМАКИНЯ”, а след приключването на следственото дело срещу нея авторът завежда иск срещу Държавата. В момента се очаква решение от съда в Страсбург. Междувременно се водят и няколко частни наказателни дела срещу него от частни лица във връзка с негови публицистични материали в пресата. Арестуван многократно от тогавашния Окръжен прокурор на Смолян Славчо Кържев за журналистически разследвания, благодарение на които наследникът на Кържев Георги Крумов е следствен и съден за измами в особено големи размери в качеството му на Окръжен прокурор. Десет години Стоянов работи във в-к „Новинар”, където продължава да публикува свои коментари с прекъсване от две години и половина. Прекъсването се налага заради дело, което води габровски милиционер срещу Стоянов заради статията „ГОСПОДИН ПОЛИЦАЙ, ВИЙ СТЕ ДРИШЛЬО”. След като назначеният като милиционер през 1988 год. Людмил Колев губи и на последна инстанция делото срещу Стоянов, той отново започва да публикува в „Новинар”. Христо Стоянов е и колекционер на живопис, графика и малка пластика. След мълчаливия отказ от приемане на колекцията му от страна на сегашните управляващи града, той е лишен от възможността да стане един от най-големите дарители на Габрово. Въпреки управляващите Христо Стоянов обича Габрово…










Г-н Стоянов, на визитките си пишете „Христо Стоянов – българин“, защо избрахте точно този начин на своето представяне, нима някой Ви определяше по друг начин?


- Във Времето, в което живеем, като че ли все по-рядко се определяме като българи. Самият факт, че един милион българи излязоха от страната ни през последните години е показателен. Но дали останалите сме Българи в България?... Май не сме. Звучи това байГаньовско: „Их Булгар, Булгар”, но в никакъв случай зад това нещо няма гордост. Като че ли не можем да разберем, че за да си Българин трябва нещо да правиш за тази страна, не само да се оплакваш от нея. Ние сме хленчеща нация. Непрекъснато пъшкаме – от произход, от роднини, от национална принадлежност. Ако няма от какво да пъшкаме лягаме върху жените си и продължаваме да пъшкаме. Там малко по-изкуствено, ама пъшкане, нали. Определяйки се като Българин аз искам да кажа: ВРЕМЕ Е ДА НАПРАВИМ НЕЩО ЗА РОДИНАТА СИ, ЗА ДА ЗАСЛУЖИМ ПРАВОТО ДА СЕ ПИШЕМ ТАКИВА…






Чувството, което отключи във Вас желанието да дарите своята колекция от художествени произведения на Габрово


- Това, че съм роден в Габрово. Че първите си думи съм казал тука… Допреди няколко години се чудех откъде идва отношението ми към езика, словесните фигури и реакции… Не бях идвал в Габрово близо 35 години. Щом минах Любовното дърво и влязох в Дядо Дянко разбрах, че коренът е тука. Та аз бледнея като език пред дядодянковци… Колко съм изпуснал, напускайки в детството си Габрово? Ето, това ме накара…Но се чудя какво накара общинарите ДА НЕ ПРИЕМАТ ДАРЕНИЕ ЗА НАД ТРИ МИЛИОНА ЛЕВА… 






Перото Ви не остава безразлично към злободневните теми. Чие мнение изразява то – на журналиста, на писателя или на гражданина?


- Аз нямам мнение, имам думи. Мнение има читателят. В „Скритият живот на една помакиня” има един епиграф: „С ТАЗИ КНИГА ИСКАМ ДА КАЖА ТОВА, КОЕТО КАТО ЖУРНАЛИСТ НЕ УСПЯХ ДА КАЖА”.


- Няма журналист с мнение. Журналиста е регистратор на събитие и е лош атестат за него, ако се опита да изрази собствено мнение. Публицистът има мнение, писателят… Винаги съм разделял тези свои проявления. Но и в трите проявления съм гражданин. За да започнеш да се занимаваш или да избереш една от тези професии трябва наистина да минеш някакъв тест по ГРАЖДАНСКО ПОВЕДЕНИЕ. Нали си спомняш: „Поет може да не си, но гражданин си длъжен да бъдеш. Самият факт, че никога не съм търсил спонсорство за книгите си говори за неподкупност. Съобразявам се единствено с читателите си. Не мога да бъда обвързан материално или идеологически с някого. Ако някой ми даде пари за издаване на книга дори и да не изисква от мен съобразяване, то се налага от само себе си. Ако обаче аз пиша книгите си и те се купуват и успеят да покрият разходите около издаването и остане нещо, за да поддържам някакъв житейски екзистенцминимум, ме прави независим. Зависим единствено от себе си – ако напиша добра книга и хората я търсят заради посланията в нея, заради начина на написване – ето, това вече е професионализъм. В този смисъл аз съм професионален писател, а не професионален използвач като деветдесет и девет процента от писателите. Нямаш ли усещането, че БЪЛГАРСКИЯТ ПИСАТЕЛ ОФИЦИАЛИЗИРА ПРОСИЯТА? Хленчи само тогава, когато Държавата или спонсорът не му досипят помия в копанката. А какво прави за Държавата? ОТ НЕЯ, ДЪРЖАВАТА, НЕ СЕ ИСКА. ОТ ДЪРЖАВАТА СЕ ИЗИСКВА… Изисква се промяна, морал, образователна и съдебна система. И се дават идеи за това… КАКВИ ИДЕИ ОТ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЕ СЕЩАШ ДА СА ПРОМЕНИЛИ НАШЕТО ЖАЛКО СЪЩЕСТВУВАНИЕ? Освен хленч, че не ги четат, не ги споснсорират, не им опрощават данъците… 






В интервюта казвате, че не Вие избирате темите, върху които пишете, а те Вас. Наясно ли сте с този избор и как става така, че книгите Ви слагат пръст във вече зарастнала или все още открита рана?


- Разбира се, че темата ме избира. Когато ти си с отворени сетива за случващото се темата няма начин да не дойде при теб. Няма вдъхновение, има работа. Мозъкът е химична лаборатория и ако ти я приучиш тази лаборатория да работи по определен начин, то желанието за работа идва. Вдъхновението е измислено от мързеливеца. И от там идва и отношението към българския интелигент като мързеливец. Най-лошото е, че през последните години тези „интелигенти” доказаха колко е прав народът. И вместо да дадат идеи от тяхното място в обществото се чува неистово пъшкане. Даже е сладострастно това пъшкане, защото усещат как Държавата им влиза все по-навътре.






Какво Ви вкара в религиозната тематика?


Наричат Ви „скандалният автор“ - като комплимент, като оценка или като обида го приемате?


- Скандално е САМОСТОЯТЕЛНОТО МИСЛЕНЕ. Скандална е извоюваната от мен независимост. Скандално е неподчиняването на всякакви митологеми. Аз не търся скандали. Аз търся истини. Ето, това не могат да приемат някои. По-лесно е до лепнеш епитет, отколкото да вникнеш в същността. По-лесно им беше на някои да ми лепнат прозвището СКАНДАЛЕН, вместо да вникнат в това, което казвам. Скандално беше че съдя държавата и делото ми срещу нея продължава вече 12 години. Скандално е всяка година да ме съдят и да нямам нито едно загубено дело. Даже сега внасям иск срещу този габровски полицай, който две години и половина ме съди за статията „ГОСПОДИН ПОЛИЦАЙ, ВИЙ СТЕ ДРИШЛЬО”. Нова година ме зарадва и с това окончателно спечелено от мен дело. Този полицай се бил пенсионирал и си е прибрал НЕ-ПОЛАГАЩИТЕ МУ СЕ ДВАДЕСЕТ ЗАПЛАТИ. Защото той не е работил за тях. Ето, заради това ще го осъдя аз сега – за пропуснати ползи, за уронването на доброто ми им … ВМЕСТО ДА ГО УВОЛНИ ДИСЦИПЛИНАРНО ЗА БЕЗДЕЙСТВИЕТО МУ ДЪРЖАВАТА МУ ДАДЕ И НЕЗАСЛУЖЕНИТЕ ДВАДЕСЕТ РАБОТНИ ЗАПЛАТИ ПРИ ПЕНСИОНИРАНЕ. Кое е скандално в случая – аз ли съм скандален, или този, който не си гледа работата. Държавата е по-скандална като ЛИПСА НА МОРАЛ от мене… 






Има ли място за компромиси във Вашия живот?


- Компромисът винаги е свързан със собствения морал. Ако направя компромис какво ще кажат децата ми, читателите ми? Какво пише, каква излезе ли трябва да кажат? Аз не защитавам само себе си. Аз защитавам своите читатели, дядодянковското ми възпитание защитавам, родителите си защитавам, техните родители… Няма малък и голям компромис. Има компромис. Коцето Павлов имаше едно стихотворение за хермелина, който се пазел да не капне пръска кал връз него. Но когато все пак бил опръскан започнал да търси локви и да се търкаля в тях. За да не си личи опръсканото… 






А за дипломация? 


- Аз не съм дипломат. Може ли дипломатично да напсуваш някого? Искаш да го напсуваш, искаш да му кажеш, че пукната пара не струва, пък не можеш да си представиш какво правиш на майка му. Нали псувнята, сега ми хрумва, е опит дипломатично да кажеш на някого, че ако ти си му ебал майката той нямаше да е това, което е… И че се налага да я таковаш майка му, за да направиш нещо по-добро от него в един друг вариант. Псувнята не е опит да обидиш понякога, а да промениш генетиката на някого. И педерастите псуват, ама не могат нищо да направят… Дипломацията е нещо като педераст, който пожелава майката на някого с ясната мисъл, че нищо не може да направи…






Кое, според Вас, е най-силното оръжие?


- ИСТИНАТА…






Считате, че българинът все още не се е освободил от своето детство, защо? 


- Трябва да публикуваме цялото ми есе по този въпрос. Това е по Шпенглер. Според него историята се развива като биологичен организъм. Елинистичния или детският й период е характерен с това, че човечеството не е осъзнало още смъртта. Т.е., не е започнало да датира. Датирането на началото и края е усещане за смърт. За начало и край. Та ние сме единственият народ БЕЗ СОБСТВЕНА ИСТОРИЯ. Защото не искаме да се впишем още в нея. Ние имаме исторически сведения за себе си от византийски, гръцки, отомански, руски, английски, френски и арабски източници. Пък нямаме собствени летописци при положение, че сме имали през това време писменост много по-стара от тази, на която са ни писали историята. Паисиевата история е хубав литературен труд, но това не е история. И това го казвам с ясната мисъл, че не ставам по-малко Българин. Нихилизмът понякога – ако не и винаги – е лакмусът на родолюбието. И Паисий пише: „О, неразумний, поради що…”, но това не го прави по-малко Българин. Българин винаги го изписвам с главна буква.






Самият Вие като какъв се чувствате – като пораснало дете или като мъж?


- Кака Тинка от Дядо Дянко ми каза след тридесет и пет години като й казах кой съм: „Леле, Ичо, колко си възмъжал?!” Валери Петров винаги е бил четиригодишен. Което е доказателство, че човек се ражда на годините, на които си отива. Аз съм на 18 години. Когато бях малък мама, за да покаже пред другите какъв умен син има, казваше: „Колко е умен, като осемнайсетгодишен говори”… Когато станах на 45 години често ми казваше: „Ичо, мама, какъв си идиот. Като осемнайсетгодишен говориш. Набор ми стана, пък акълът ти не дойде”… Ето, това съм аз…






Какво може да Ви зарадва?


- Жест, мимика… Картина… Особено картина…


Какво – да Ви разплаче? Срамувате ли се от сълзите си


- Има хора, които се смеят ако им покажат пръст. На мене като ми покажат пръст плача. Защо да се срамувам. Та нали това съм аз. Аз съм с всяка своя клетка – от мозъчна, до солена сълза… Понякога плача от смях, понякога от мъка. Колкото и странно да ти е, ама аз винаги се просълзявам, като наближа Габрово. Попитай жена ми някога – тя ще ти го каже…






Важно ли е да има жена покрай Вас, която да Ви се възхищава?


- Аз не искам жена, която да ми се възхищава. Такива имах много. И всички те, когато разберяха, че на поета също му миришат краката си отиваха. Чисто фройдистки погледнато наистина писането е инстинкт за себеизява. Но себеизявата не е свързана задължително с възторг отсреща. Отсреща ти трябва партньор. Аз не съм царевичното зърно, на което кокошката се възхищава до момента, в който го глътне…






Възхищавате ли се на някого, издигате ли пиедестали?


- Аз предпочитам бюстовете, не пиедесталите. Скулптурният портрет може да бъде поставен навсякъде, където светлината ще си поиграе с него.


Важно ли е за човек да има свои любими песни, стихове, книги филми? - кои за Вас са най-истинските?


- Винаги съм мислил, че в изкуството има точки в пространството. Когато състоянието ти позволява понякога можеш да харесаш и осмислиш книга, която не те е докоснала до този момент. Всичко, което може да те докосне ми е любимо. Останалото е чалга. Има един поет – Карлос Друмонд деАндраде. Почина преди двайсетина години. Имаше едно стихотворение, което знаех наизуст, но винаги съм го давал като пример за поетска немощ. И в един момент това стихотворение блесна пред мен. Нещо стана. Но то никога не е било пример за чалга. То беше поезия отгоре до долу дори тогава, когато смятах, че е израз на немощта на Андраде… Разбира се, че всеки търси своите книги, песни и музикални произведения, картини и скулптури в съответния емоционален на търсещия ареал. Зная, че това ограничава, но аз обичам руски болатные, емигрантски и бардови песни. Възхищавам се от тези хора, които създадоха такъв фолклор тогава, когато ние пеехме „Камъните падат” и „Едно ферари с цвят червен”. 






Накъде сте се запътил сега?


- Човек е запътен и е запътен от момента на своето раждане. Страшното е, че всички сме се запътили към едно и също място – два квадрата райска площ. Важното е обаче пътят между раждането и смъртта. Този път е важен…






Планирате ли живота си и какво оттук насетне очаквате от него?


- Аз не планувам, аз знам. Знам до края на годината къде ще бъда, какво ще правя. Разпределям си времето, защото то не е мое. Времето, което аз разпределям, е ваше. Защото не е важно колко пъти ще се оригна на масата, а какво ще остане след мен. А в никакъв случай не бих искал да остане след мен тази ориенталска миризма на човек, преял с боб…










Отворихме реч за журналистиката и за журналиста. Мненията за тях са от Осанна! до Разпни го! – нужна ли е винаги крайността, към която е склонен съвременникът?


- Всъщност трябва първо да си зададем въпроса дали имаме журналисти в истинския смисъл на думата. Журналистиката не е преследване на няколко трупа, защото това „било новина”. Според мен журналистиката е в предотвратяването на тези трупове. Ако един журналист се захване с разследване, то неминуемо ще предотврати убийство… Преди да излезе „СКРИТИЯТ ЖИВОТ НА ЕДНА ПОМАКИНЯ” на територията на Смолянска община бяха намерени 14 (четиринадесет) бебешки трупчета захвърлени в реката и в кофите за смет. И това беше ежемесечно. След излизането на романа за една година бяха намерени само 2 трупчета… Статистика има – може да се провери. Романът е разтърсващ – дори аз като негов автор го чета със смесени чувства включително на отвращение и потрес. А щом и аз мога да бъда шокиран от собствен текст значи съм си свършил работата. Четиринадесет трупчета на месец срещу две за година след излизане на тази книга. Дори само един човешки живот да съм спасил, една помакиня да се е върнала и да не убие детето си значи, че съм свършил добре работата си. За съжаление официалната цензура е по-стимулираща отколкото икономическата. Страхът произвежда адреналин и ти се бориш с него. Гладът не произвежда нищо. Сега няма журналисти от ранга на Тома Томов, Дмитри Иванов, Иван Гарелов, Георги Коритаров точно поради тази причина. За да кажат нещо те трябваше да го прекарат през иглените уши на цензурата, това повишаваше адреналина им. Сега се страхуват да не останат без работа. Когато човек гладува хваща скорбут и му окапват зъбите. Това е причината за беззъбата ни журналистика в момента…






И всъщност, кой има право да съди?


- Нека не споменаваме напразно името Господне… Ние сме Неговите наместници на земята, но трябва да съдим според неговия аршин. А тука всеки си измисля собствен аршин, а после набожно се кръсти и Господ прощава. Има десет Божи заповеди. Може да ги наречем и НАРЪЧНИК ПО ЧОВЕЩИНА.






Защо, според Вас, не искаме да се впишем в собствената си история?


- Не че не искаме. Не можем. Липсва ни интелигенция. Аристокрация ни липсва. От 1300 години е клано само това, което е вдигало глава. Неизкланата част е е имала време да се репродуцира. Така сме дали възможност на чехълчетата да се размножават по чехли буквално. Аристокрацията е тази, която сочи пътят… Отново Шпенглер… „Светът не е това, което е, а това, което си представяме, че е. И ни трябва само воля, за да постигнем представата”. Кой ни дава представата, кой ни казва какво е напред?... При това положение управляващите са по-тъпи от народа… И не случайно се намират зад него, а не пред него. Липсват духовни водачи. 






Това бягство от отговорност пред нея ли е, или какво?


- Че от кого да бягат? Каква отговорност? Те са отговорни единствено пред пенисите, с които мислят. Даже жените в политиката вече си „ги мерят” в Парламента. Да цитирам ли Корнелия Нинова: „И ако сте мъж, г-н Премиер, излезте навън да се разберем като мъже”… Това е Национален апокалипсис… Генетичен апокалипсис. Когато генофондът изчезне се появява онова биене в гърдите „Их Булгар, Булгар…” 






Да разбирам ли, че Вие си имате своята, единствено Вашата си пътека, по която вървите?


- А по чия, по тяхната пътека ли да тръгна. Нали, ако тръгна по тяхната пътека в дъното й ме чака поредния целуван задник… Благодаря… 






Постигнатите от Вас върхове и тези, за които мечтаете?


- Човек иска да постигне себе си. Представата за себе си. Когато се измерваме с някого ние си представяме, че сме той. Аз искам да се постигна. Това не е игра на думи… Поставил съм си твърде висока цел… Дори и недостижима да е, важното е да търся начин за постигане…










ЕДНО ИНТЕРВЮ НА СТЕФКА БУРМОВА



Няма коментари: