ЖЕНАТА И ИМА ЛИ ТЯ МЯСТО В ИЗКУСТВОТО

   И ТОВА ЕСЕ Е ПИСАНО ПРЕДИ ОКОЛО ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ... ЗАЩО НИЩО НЕ СЕ ПРОМЕНЯ?... ОСВЕН ВЪЗРАСТТА МИ...

ЖЕНАТА И ИМА ЛИ ТЯ МЯСТО

  В ИЗКУСТВОТО

   За някого това е безпредметен вече разговор. И вероятно това са хора, които предпочитат мазолестата ръка на упражняващата двадесет години зидарския занаят съпруга пред нежната длан на създадената за украшение жена.

   Така че не е задължително след прочитането на долното съпрузите да натирят съпругите си в строителните обекти, заводи и фабрики. Това, че жената не може да прави изкуство не значи, че не може да отглежда деца, да краси творческата /мъжка/ част на човечеството, да го вдъхновява и създава радост за очите. И не само  за очите.

   За съжаление, в стремежа си да задоволим прищевките на нежната част на човечеството, ние им дадохме възможност да изземат и неприсъщи за тази част на човешкия род функции – влязоха в изкуството, в непривични спортове – вдигат тежести /вместо други работи да вдигат/. Близостта на двата пола е по-скоро биологично подражателна, отколкото интелектуално обусловена. В своето развитие човечеството е овладяло до сега едва пет – шест процента от капацитета на мозъка си и съвсем естествено се намира по-близо до животинското, отколкото до духовно си битие. Убеден съм, че ако някога то достигне в овладяването си своя духовен максимум, човекът ще се превърне в еднополово същество и ще се размножава чрез делене, ако въобще и това делене му е необходимо тогава. Чак тогава въпросът, който засягам с настоящия опит, ще отпадне поради липса на противостоящи полове. Надявам се не поради липса на изкуство.

   Разбира се, че това в нашите представи сега е абсурд, но нали еволюцията е вид абсурд и ние сме доказателствената му част. Човечеството винаги е било тикано от абсурди напред, а абсурдът се ражда от необременения с прагматизъм мозък. Водещият инстинкт при него е инстинктът за себеизява, а този инстинкт няма нищо общо с битието каквото е, а с битието каквото иска да бъде. Собственикът на такъв тип мозък живее на съвсем друга планета, в други духовни измерения и оттам ни маха непрекъснато и крещи, че е там, че го има, че иска някой да го забележи защото е толкова сам.

   Той е странник – не обича чорапи и на босо се е намъкнал в обувките /Айнщайн/, не бъхти две хиляди мили за някаква си вечеря с президента /Фокнър/, реже си ушите /Ван Гог/, пладнешки разбойник, който печели конкурси за поезия /Франсоа Вийон/,  денди /Бодлер/, отшелник /Гоген/, отказва се от кралски титли и почести /Гоя/...

   Какъв безкраен списък от мъжки имена... И ако има тук-таме някое женско име, то е само като доказателство в моята теза. И това име ще бъде на жена с патологични изменения...

   Една статистика сочи, че по-голямата част от човечеството е от мъжки пол. С това се обяснява и непригодността на силния пол да устои на външни влияния, обявявайки го заради това в слабост някои феминисти. Той е по-непригоден за битието наистина, но защо никой не обяснява това и с духа?... Факт е, че мъжът – той е воин и страдалец – много по-лесно се разделя с живота в името на висши идеали – а доброволният отказ от живота е акт не на тялото, а на духа – докато през същото това време жената се изявява чрез децата си   и би се разделила  с живота само заради тях, а това е битие. Дори скорпионът бива изяждан от женската след като я оплоди...

   А това е благодарение на инстинктите, които са по-силни от разума и от духа поне до този етап на еволюционното ни развитие. Инстинктът за самоизява при жената се трансформира в майчин инстинкт и в това няма нищо неестествено, нито пък нещо укорително... Не знам случай гений – и не само гений – да е роден и откърмен от мъж... Това не е в сферата на шегата. Това е констатация, а дори и констатацията понякога звучи абсурдно. Заради това жената иска бърза изява – колкото да я забележат.

   Жената иска да бъде забелязана като обект за оплождане, докато мъжът показва своята сила като доказателство за силни гени за продължение.

   Така природата определя постепенно качествата на двата пола.

   Жената е устроена да носи плод не повече от девет месеца и да го роди с болки, но бързо. Докато духът – разбирай под дух мъжа –  и плодовете му могат да бъдат износвани дълго и продължително, защото той носи по този начин силните си гени, готови да бъдат разпознати от жената. Тези гени не познават спонтанни аборти и преждевременна смърт. Те са създадени, за да се родят живи и се раждат живи, независимо от смъртта на техния биологически носител.

   Така жената предпочита бързата, както вече казах, изява. В сфери, където може да бъде забелязана от силния пол. А когато тя установи кой е най-силния от тях чрез неговия инстинкт за себеизява – нещо като: „АЗ нося най-силните гени”. – вече е готова да продължи рода и дори забравя начина, по който е била забелязана.

   В този смисъл жената прави изкуство, за да бъде забелязана, мъжът – за да бъде избран...

   Това е и причината жената да търси импровизаторските жанрове, сценичните изкуства. Там, под светлината на прожектора тя ще бъде забелязана. А това, че по-късно болшинството от тези жени, реализирани като майки впоследствие, не продължават творческата си реализация, не е заради липса на еманципация. А заради задоволения майчин инстинкт – та нали заради това се е качила на сцената...

   А ако овреме не скъса със сцената, тя се превръща в една деформирана лигла, която мисли с чужди фрази, превръщайки се постепенно в епигон на чуждото – мъжкото – мислене... Тогава дори лекуващите я психиатри трудно я понасят. А че нереализираната като майка жена след четиридесетгодишната си възраст става постоянен пациент на психиатри и психоаналитици е статистика – деветдесет процента от тези жени минават през тези душевни, а не духовни заведения...

   И съвсем не е случаен фактът, че в пластичните изкуства – поезия, проза, живопис, скулптура, графика – жената оставя едва забележими следи. Там оставят следи само жени с патологични отклонения.   

   В тези изкуства оставят следи само тези представителки на женския пол, които по една или друга причина са с изместен майчин инстинкт. Сафо със своето женско обкръжение, Емили Дикинсън – отшелничка и абсолютен отказ от мъжа като полова необходимост дори,  Кети Колвиц и Жорж Елиът – последната стига до там, че променя дори името си с мъжко.

   Тези жени като че ли са създадени като изключения, за да докажат правилото...

   Можем да приемем до известна степен, че раждането на произведения на изкуството като че ли съперничи на раждането на човешко същество...

   Дали пък и аз не бъркам в досегашната си теза и изкуството, създавано от мъж, не е само някаква форма на едипов комплекс – нещо като опит на мъжа да подражава на собственото си раждане от неговата майка... Та нали мъжът в ранната си възраст се възпитава от майка си и в този смисъл майката може да е формирала в началото някакъв вид майчин инстинкт в него. В този смисъл неговият акт на създаване на духовно произведение да е един вид съперничене с жената, а не инстинкт за самоизява... Но ако е така хомосексуализма би трябвало да преобладава в това съсловие на хора на изкуството и да е водещ в началото. Наистина, хомосексуализма съществува, но той е по-скоро културен феномен, феномен на преситеност, отколкото първоначален подтик за създаване на изкуство...Мъжът е стоик в изкуството, докато жената иска бърза реализация. Едно от доказателствата на тезата ми, че жената иска да бъде забелязана, мъжът – набелязан, избран. Мъжът трудно носи своето произведение, при това дълго и мъчително. Мъжът би могъл да даде живота си за това – жената би дала живота си без да се замисля за детето си, мъжът – за да се докаже. Тъй както жената отглежда и възпитава детето си, така и мъжът се грижи за отглеждането и възпитанието на произведението – отнема от камъка излишното, ако думите куцат то им се слага подходящата рима, ритъм, алитерация, картината се възпитава със съответните багри, перспективи, композициозност...Зная, че доста мъже и жени биха отместили гнусливо погледите си от тези редове. Някой би си помислил, че съм средновековен инквизитор, пръкнал се случайно в средата на двайсети век, за да мъти главите на тези от двадесет и първи... Все пак предпочитам еретичната мисъл, пред несъвършеното произведение – тъй както родителя предпочита здравородено дете пред уродливо същество. Не е необходимо жената да подражава на мъжа, за да бъде забелязана – както не е необходимо мъжът да подражава на жената. А като че ли изкуството е пълно с вторично подражание – опит на жената да подражава на мъжа, който й подражава, което значи, че тя подражава на себе си. Но нали изкуството е търсене на съвършенство – несъвършените ги забелязват само за да ги избегнат. Така че, докато човечеството – и мъже и жени – овладеят своите остатъчни само някакви си деветдесет и четири процента от капацитета на мозъка си като по този начин се слеят в едно единно цяло и се превърнат в един пол, нека да запазим статуквото и всеки да прави това, което е призван да прави. Мъжът да прави, за да бъде избран от тези, които искат да бъдат забелязани...   

                                                                                          Христо СТОЯНОВ