НОСТАЛГИИ
Казармата е място, в което на момчетата отнемаха две години от живота им, а на излизане им казваха, че са ги направили мъже. Даже се говореше, че жена, която не е раждала не е жена, и мъж, който не е ходил войник, не е мъж. Така се избягваше всякаква възможност да си гей, защото можеха да те обявят в несъстоятелност и да фалираш като личност още в началото. А и Комсомолът гледаше с други очи на тебе. А когато гледа Комсомолът с други очи значеше, че ще имаш проблеми с жителството, с жилището, с кариерата. Всъщност с кариера можеха да те уредят.
Но тя задължително беше каменна…
Имаше моменти, когато можеше да отървеш казармата, като или се разболееш, или се направиш на разболян от нелечима болест. Примерно да се направиш на дюстабанлия…
Ама понеже много хора бяха с равни стъпала – дюстабан – това нещо го отмениха и те най-красноречиво набиваха крак в строя на плаца…
Много хора могат да не повярват във времето, когато всичко се купува с пари, че в казармата ти даваха безплатен автомат – за две години, безплатни кирки и лопати – за тези от Трудови войски, създадени от Стамболов, който не е знаел, че този род войски ще изиграе важна роля в Социалистическото строителство, което автоматично превръща Стамболов в един от първите комунисти в България така, както Ботев бе обявен за такъв…
Някои напускаха въоръжени в тъмна доба поста си и се опитваха да минат на страната на врага в съседни нам страни, за да издадат устройството на автомат „Калашников”… Защото онези съвсем не знаеха как се правят автомати.
Това го казвам, защото все още се чудя как нашите автомати бяха най-добри, пък оттатък Желязната завеса нямаше кой да им направи такъв…
Но не само автоматите ни бяха добри…
Кирките и лопатите също бяха най-добрите на света. Вярно, че с тях не направихме тунел под „Шипка”, но за това пък й разказахме играта на Стара планина ведно с нейния ландшафт. Сега, ако дойдат да ни освобождават пак руснаците, ще могат съвсем спокойно да си минат през прохода на Републиката, обезпокоявани само от дупките в асфалта…
Дупките в асфалта ги оставяме, за да може после в дебелите книги по история да пишем, че всячески сме препятствали врага, който дошъл при нас маскиран като освободител…
Все имам чувството, че всичките ни поробители се маскират като освободители…
Ама да се върна в началото.
Защо разказвам всичко това?
Ами защото мисля, че ме четат мъжки момчета, а какво правят българи, маскирани като мъже като се срещнат.
Разказват си спомени от казармата. Особено, ако няма какво да си кажат. И това обикновено се случва в момента, в който един от двамата аха да сбърка и да каже добра дума за жена си. И за да не се излага, прехвърля разговора към казармата и чак към край на разказа се появява жена му.
Жена му се появява така, както генерал Радецки в стихотворение на Вазов – с гръм…
Господи, какви жени имаше – появяваха се с гръм тъй, както сегашните със силикон. Който също гърми, ама по-късно…
Всичко това го разказвам обаче заради поантата. Заради точката, заради края…
И, разбира се, заради поуката…
И ако не знаете каква е поуката след поантата, то тя е да не се променяме.
За нищо на света да не се променяме…
Не всички войници си приличахме като две капки вода. Както и не всеки, минал през казармата, разказва с удоволствие за нея.
Както виждате, и аз с неудоволствие писах по-горните редове, но то е, за да напиша по-долните…
И както започва всеки разказ на мъже, да започна и аз, така:
- А в казармата, като бях…Та като бях войник не всички съседи ни ситуираха в едно поделение. Някои, като мене служиха в ЖП войски в Стара Загора, а други като Димитър Свирков от кв. Райково на Смолян ги пращаха в ШЗО-Плевен.
Школа за запасни офицери.
Сигурен съм обаче, че отпуските са се наговаряли офицерите да ни ги дават по различно време, защото един път само се случи да се засечем през тези две години със Свирката.
Та в далечната 1978 год. се засякохме по време на отпуска.
Свирката даже бе станал младши лейтенант, което си бе събитие за фазан – както им викахме на школниците от ШЗО.
Мина една сутрин под прозореца ми, познах го по свиркането. Бях на път да възмъжея, защото така ме болеше главата от махмурлука. Главата ме болеше чак до кръста…
Показах я същата тази глава през прозореца на втория етаж, ама такъв махмурлук, да ти кажа – не мога на Свирката да се зарадвам…
А той:
- Хайде…
- Къде – с надежда в гласа питам, че ще ме води на шкембе чорба и биричка…
- Да играем на фунийки…
И чак тогава забелязах в ръцете на Свирката двете пластмасови тръбички и дузина фунийки, от тетрадката за класни упражнения по математика с червена шестица от Пижо Аврамов…
И чак сега разбирам, че нас не ни правеха мъже, а ни крадяха от детството…
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар