Всъщност това, което Фарадж казва, го мисли всеки българин.
Всеки вика под път и над път: "В каква страна живеем, мошеници, бандити,
никой пет пари не струва". Но когато друг го каже беснеем. Колко хора се
събуждат с мисълта да избягат от България, а когато някой англичанин го каже
скачаме. Не обичаме да ни четат мислите, това е...
Има и нещо друго... Защо трябва да ни пускат на работа
там?... Никой не каза, че ние им подбиваме пазара на труда - работим за два
пъти по-малко пари. Когато внесем турски картофи искаме закон за нашето
производство, защото турските подбиват цената. Проблемът с работната ръка е
същият. В случая англичанинът е прав. Той е английски политик и защитава
интересите на неговите гласоподаватели. И вместо да го плюем по-добре е да се
научим, като как се защитават национални интереси...
Време е да разберем, че ние зависим единствено от себе си.
И държим бъдещето си в собствените си ръце. Дали пък нещо ще ни стане, ако
възпретаме ръкави. Или чакаме и това някой друг да го направи – да дойде, да ни
възпрета ръкавите, пък тогава…
Ама когато някой дойде отвън той ни възпретва не ръкавите,
а полите ни възпретва… Заради това сме първи по износ на моми в странство…
Въпросът в нашето публично пространство отново бе поставен
едностранчиво. Т.е., нас ни дискриминират и ние не можем да се възползваме от
конституционните си права… да легнем на някой чужд гръб. Защото никой не пита
дали ние не дискриминираме англичани, французи, испанци, португалци с
присъствието си на техния трудов пазар… Пък и на нещо друго не обърнахме внимание
– причината, поради която българинът емигрира. И вместо този скандал да го
използваме като тест за нашите патриотични настроения, ние го използваме
отново…, за да похленчим пред света за несправедливо дискриминираните и
работливи, толкова честни и, хайде да си кажем точната дума, РАБОЛЕПНИ българи…
Всъщност каква е причината българинът да емигрира… Някой да
е чувал някой от тази народностна (населенческа) група да емигрира по
политически причини? Имаме няколко емигранти преди 1989 год., но всички те
всъщност започват работа в български – или предназначени за българи –
радиостанции. Всъщност никой от тях не скъса в пълния смисъл на думата с
България. Всички останали преминаваха границите, отиваха до Гърция, от там за
емигрантските лагери в Триест или някоя друга страна, а след промените дойдоха,
за да покажат своето благополучие - финансово, разбира се. Липсата на идеи,
които да скрепят емигрантите българи в общност, липсваха. Те не бягаха от
режима, а бягаха от недоимъка. Един милион българи избягаха после по същите причини.
Дори тези, които от западния свят тогава бяха припознати
като дисиденти и им бе дадено политическо убежище, след като получеха чуждото
гражданство забравяха идеите си за свобода. Забравяха, че са получили гражданство,
защото са имитирали съпротива срещу режима и се втурваха из дебрите на
свободната пазарна икономика, но с ореола на политически емигранти…
Забележете, тези, които после влязоха в политическия ни
живот, убеждавайки ни, че са били дисиденти, всъщност се оказваха хора, които
не са получили достатъчно добър хонорар за книгите си.
Българската емиграция нямаше около какво да се обедини, нямаше
идеи за обединение. И ако живеят разделено, боричкайки се един между друг по
махленски, независимо от мегаполисите, в които има струпване на българско
население – защото народът има ценностна система, а населението има функцията
само да присъства на определена територия, та, ако живеят разделено то е,
защото единственото, което ги свързва е завистта, че някой получава повече от
него. Населението не е общност, а съжителство на индивиди. Народът е симбиоза
от индивидуалности, населението е съжителство между индивиди…
Напускайки територията на страната си ние го правим от
липса на интерес тук, а не от любов към нея. Нашата емиграция не се доказа,
откъдето дойде и липсата на реализация. Защото се реализира доказалата се
личност. Т.е., от България бягаха не личности - изключвам няколкото, изгонени с
еднопосочен билет преди 1989 год. За нито един от тях обаче не застана световна
организация, общност или някаква правна институция. Излизаха нереализирани
политически хора, които трябваше да докажат пред света, че пукната пара не
струват. Всъщност, те успяха да го направят.
В този смисъл Фарадж е техен продукт. Защото той нищо друго
не знае за България освен, че е в Европейския съюз… И че има доволно количество
икономически емигранти, които не са могли
да създадат диаспора
никъде по света…
Диаспора се създава от обединяваща ценностна система. Под
ценностна система обаче българинът вероятно разбира стоково-парични
взаимоотношения. Не случайно имаме вид на индианци, които преди Колумб да
открие Америка са открили Европа.
Представете си за миг само как би се чувствал индианец,
който не е минал подготвителния курс на конквистадорите и попада в Европа…
Първата му работа вероятно ще бъде да изпотроши всички витрини на големите и
лъскави магазини не, за да влезе и да ги обере, а заради тези стъкълца след
разбиването, които светят във всички разцветки на дъгата под уличното
осветление… Това е разликата между българските цигани и българските българи в
чужбина. Българският циганин троши, за да влезе, българският българин троши от
радост… Заема героическа поза и на светлината на полицейските буркани разглежда
стъкълцата, останали от витрината.
Циганинът троши, за да превземе, българинът – да се радва…
Може да се каже, че поне чувство за естетика имаме някаква
поне…
Но въпросът е в това, което Фарадж се опита да каже не в
телевизионно интервю, а на нас самите.
Той се опита да ни обясни защо бягаме от България, но не
знаеше, че ние бягаме, защото не можем да работим в екип. Там, където има
население, което не може да създава държавност няма екипност. Ние отиваме не
защото сме чак пък толкова мързеливи, отиваме, защото там някъде има уредени
държавности и след осем часа работа никой няма да ни кара да строим и държава.
С една дума – българинът не обича да променя. Той казва, че нищо не може да се
направи, освен да си вдигне чуковете и да замине.
И публичния въпрос, който висеше във въздуха, беше този, а
не, че Фарадж, видите ли, ни е обидил. Въпросът е защо не оставаме да променяме
страната си, родината си. Променяйки това ние ще променим и своя икономически
статус…
Само че ние няма да направим това. Защото подобно нещо от население
не се прави.
Промени се правят от народ…
Заради това е време да възпретаме ръкави и да създадем от
това население народ, който от обитаваната територия ще направи държава.
А когато имаме държава и народ – останалото е въпрос на преценка.
Дали ще приемем икономически емигранти от Англия, или няма да приемем…
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар