БЪЛГАРСКИЯТ ЕЛИНИЗЪМ или ЗАКЪСНЯЛАТА АНТИЧНОСТ

Цялата ни досегашна история – стара, нова и най-нова, доказва, че българинът все още не се е освободил от своето детство... Той е лишен от чувство за историзъм и единственото, което сее през тринадесетте века след себе си, са митове и легенди. Според Шпенглер това е една от характерните особености на античния човек. Само че античният човек, като излезе от тази историческа възраст, оставя паметници на културата, доказващи прехода му през античността, докато българинът, минавайки, руши.Така излиза, че ние сме палавите деца на човечеството. В това има нещо красиво, нещо от семейния уют има, само че толкова дълго непорасналите деца по друг начин ги наричат и на психиатър ги водят – защото те сами не могат да отидат и от придружител се нуждаят. Защото на такива деца амфора да им дадат отпреди три-четири хиляди години, ще строшат амфората, за да видят, че нищо няма в нея... Даже това не е толкова страшно. Страшното е, че живеем с мисълта, че надживяваме тази амфора, с мисълта за собственото си безсмъртие живеем...А това е рушително.Дали пък причината не е и в това, че живеем като обречени никога да не се съхраним през вековете като етнос...Известно е, че прабългарите след идването на Балканите се обединяват със славянските и тракийските племена в тази част на света. По този начин предопределят етническото си изчезване след обединяването с по-голямата етническа група на славяните. Така се създава един българо-славяно-тракийски хибрид, където ние (защо казвам ние, след като самият аз съм хибрид и единствено самосъзнанието ме прави българин) изчезваме... Освен собственото си изчезване ние предопределяме и изчезването на останалите етнически групи, защото техните гени шарят из вените ни сега и са преобладаващи пред българските, но самосъзнанието им пък е българско, а не тракийско или славянско. Така този хибрид впоследствие, благодарение на географското положение, асимилира и други етнически групи или техни части.Татари, елини, силната част от Войните на Христа след или по време на кръстоносните походи, турци...Така единственото чисто, което остава от етнически чистата група на прабългарите и се налага после в поколенията, е не чувството за историческа мисия, а асимилаторската същност на първорода.(Въпреки малобройността си тази група като инициатор на държавността и поради своята войнственост налага представата за лидер, останала и до ден днешен...)Историята впоследствие ни се отблагодарява за това не по най-деликатния начин, натрисайки ни две робства и постоянно зависимо политическо присъствие на други страни, които успяха във вековете да се реализират първо етнически – руснаци, турци, англичани, французи, немци – и чак след това, минали през проверката на времето, да се реализират и като асимилатори. Но те асимилират, запазвайки етническата си доминанта, докато прабългарите асимилират, асимилирайки се. По-скоро другите ни интегрират към себе си – със сила, политически средства, културна хегемония, докато ние се самоинтегрираме със страхопочитанието на осиновеното дете.Това дете се влива в семейството на осиновителите си, които търпят неговите капризи, наричайки ги в замяна на това с „татко” и „мамо”, но живее със спомена за сиропиталището и възпитанието на сиропиталището. Това дете се бие в гърдите, наричайки се с гордост „копеле”, като същевременно произнася редом до тази думичка и фамилията на осиновителите си.Нима се различаваме по нещо от него?...Бием се непрекъснато в гърдите, че сме българи, а се гордеем с това, че сме славяни. Нещо като националисти без нация.Така в нашата психография остава да битува детето, което създава митове за своите непознати родители – боготворейки ги – в една среда, която ги е приела, уважавайки я чрез съпротива. В този смисъл Шпенглер не може да се вмести дори в собствените си възгледи, защото в своя капитален труд „Залезът на Запада” разглежда проблема (историята) в една среда, доведена до сегашното си състояние по естествен, еволюционен път.Докато в България историята – разбирай културна идентичност – се развива в друга, не винаги благосклонна към тукашното население среда. Това не оборва Шпенглер, защото изолираното явление само доказва съществуването на цялото. Пък и механизмите, които Шпенглер ползва за изграждане на различния си поглед за човешкото развитие, могат да се приложат и в частния български случай. Но в друга перспектива.Ако приемем схващането му за историята като развиващ се биологически организъм, т.е. историята, която повтаря етапите на развитие на човешкия организъм, то на наша почва те действат, но с определена уговорка – не, че историята ни пита какво да правим, па камо ли и да се договаряме с нея. В своето развитие ние приличаме повече на патологичен случай.Преждевременно състаряване е диагнозата ни. Прогерия...Петгодишно дете, което се заглежда в играчките, въпреки че прилича на осемдесетгодишен старец. Треперещите и подкосяващи се от немощ нозе се опитват да скачат в тебеширените квадратчета върху асфалта. В развитието си тази нация е още дете, но обвивката е на старица. Разбира се, че тази болест оказва и пагубно влияние върху психиката – както всяко заболяване на организма. Тъй като нацията е индивидуален психоорганизъм във времето, а културата във всичките й проявления е нейното историческо състаряване с всичките проявления, съвсем нормално е да наречем историята биография на един народ.В този смисъл българинът в своето развитие се намира в един предпубертетен период, възраст, създаваща нови и рушаща стари митове и легенди, живеещ доскоро с мисълта за своето безсмъртие – по-нататък в текста ще се опитам да изясня този феномен – защото още не познава смъртта, докато тринадесетвековното му тяло се задъхва от закъснелия си пубертет.Числото 13 съвсем не е случайно. То наистина се оказва фатално в исторически аспект. След като навършва тази възраст, християнството открива инквизицията. А знаем тя какви поразии донесе на интелектуалния елит на човечеството. В момента сме свидетели на развихрящия се ислямски фундаментализъм. Ислямът възниква в седми век след Христа – на 20 април 622 година. Тогава Мохамед бяга от Мека в Медина, за да събере армия и да наложи новата религия.Така се оказва, че в момента ислямът е в своето средновековие. Време, удобно за Света инквизиция. Вместо нея се ражда Светият джихат – странно съвпадение.Страшното в случая е не, че ислямът е в средновековието си, а в средствата на своето проявление. Ако в християнското средновековие ноктите са се изтръгвали от ръцете на еретиците с клещи, то сега това става с далеч по-модерни и жестоки средства – химически и медийни оръжия, страх от ядрени бомби, масови убийства на иноверци...В биологичен план на тринадесет години човек излиза от детството чрез фройдисткото въставане срещу властта на бащата. В исторически план крайъгълният камък е тринадесет века. Защо обаче при нас нещата не вървят така, както природата повелява?...Нашата история по нещо прилича на Шпенглеровата теза, поне по отношение на биологичните етапи на развитието на нацията.Лев Гумильов има интересна трактовка на българската история...Според него обединяването на българите със славяните е пагубно. Всеки етнос според него има три етапа на развитие.Възход, апогей и срив.Когато през 681 г. прабългарите създават държава със славянските племена на Балканите, последните вече са се сривали. Това е техният последен исторически етап на развитие. Докато прабългарите са били в своя възход. При обединяването по-многобройните славяни увличат като лавина прабългарите. Така в исторически план прабългаринът не се е състоял.Така в своето детство ние сме били заразени от старост...Славяните преди това вече са асимилирали траките. Но траките са били реализирани като култура и тяхната етническа смърт – в исторически план такава смърт би трябвало да се нарича асимилация – идва съвсем естествено и закономерно. Така славяните първо асимилират богатата тракийска култура, а после посягат и на зараждащата се прабългарска култура.Славяните в исторически план са били готови вече да бъдат асимилирани и са се сривали надолу. Но българите не са били готови да асимилират поради своята малобройност, от една страна, и етническа несъстоялост – от друга. Така вместо асимилатори се оказват асимилирани.И се заражда един национален хибрид, чието съзнание е българско, сърцето – славянско, а в жилите му тече културата на траките.Три култури и три религии започват битуването си съвместно върху една и съща географска плоскост. Дори приемането на християнството не може – все още – да ни освободи от тези влияния. А по-късно, когато започва създаването и на смесени бракове, като по този начин реализираме единно национално тяло – но без специфични антропологически черти – този народ заживява в безвремие.Така се оказва, че ние никога не сме създавали Нация, а Народ.В мисленето на този народ нито един от трите етноса не е изчезнал, защото имаме самосъзнание на първороди. В този смисъл българинът не може да приеме смъртта нито в едно от нейните измерения - от индивидуалната смърт, до духовната, чиято еманация е културната смърт на етноса.Боготворейки трите си първорода, той още не знае към кого принадлежи и заради това условно приема, че е българин. Условно само сме българи.Само условно...А всъщност сме аноними.Както никой не знае автора на гръцката митология, така и никой не знае кой е авторът на българската – ако приемем, че българската митология е митът за Крали Марко. (Дори и митът за Марко Кралевити е присвоен от сърбите, които са се реализирали като славяни.)Първият опит да се измъкнем от тази анонимност – т.е. от античността – е „История славянобългарская”.Но тя е по-скоро емоционален акт, отколкото себеосъзнаване на национална идентичност в контекста на световните културноисторически процеси. Тя е патерицата, на която може да се подпре вече цивилизоващият се българин.(Между другото Паисий ни определя като славянобългари и взимайки този етикет на доверие – даже го митологизираме, приемайки го като кръщелно свидетелство – само доказваме, че асимилаторските процеси още не са приключили. Т.е. говорим за народ, не за нация.)Въпреки това Паисиевата „История...” е първият акт на цивилизованост, на измъкване от детството, от античността...Българинът никога не е живял със съзнанието за национална идентификация.На него му е бил достатъчен фактът, че го има... Без значение къде. Като палаво дете той е знаел своя смесен произход и това му е било достатъчно. И е вършил – пак като палаво дете – своите културни лудории, създавайки митове, легенди и други анонимни прояви...Казвам „културни лудории” не в негативен план, а в смисъла, който Хьойзинха влага в творческия процес, определяйки го като „игра”.В този културен феномен „играта” Паисий е първопроходът, който се опитва да измъкне българина от неговата анонимност, интегрирайки го в световната историческа палитра.Но първият осъзнат акт на цивилизованост при българина, разбира се, е едно тефтерче. Едно „халваджийско тефтерче”, в което Левски вписва не само колко гроша е похарчил за боза, но и датата...До времето на Левски, който е демаркационната линия, разделяща античния хибриден българин, елинистичния според Шпенглер тип от цивилизования човек, ние черпим сведения за себе си и за събитията през тези близо тринадесет века по нашите земи от чуждите летописци. Ние черпим сведения от архивите на една варварска по своята същност, но цивилизована по своята същина Турция. Разбира се, Левски не би трябвало да бъде разглеждан като изолирано явление. Той е продукт на процеси, разиграващи се в едно агонизиращо тяло с претенции да бъде национално. Петвековната агония, която провокира съпротивителните сили на едно предусещащо физическия си край тяло, неминуемо довежда до това измъкване от античността като неосъзнат културно исторически феномен. Във философски план – интуитивно или не, осъзнавайки хибридността на нацията, Левски казва, че в свободната му родина всички ще живеят като равни – и българи, и турци, и арменци...Това не е само мислещият демократ в Дякона. Близо век и половина преди нас той вече е предусетил, че модерното (сега) схващане за нация е съвкупността й от етнически и религиозни общности. Левски е осъзнавал, че без самоидентификация ние няма да можем да се освободим не само от чуждото робство, но и от робството на нашето антично, елинистично по своята същност, съзнание. Подсъзнанието му вече е диктувало необходимостта от цивилизоване. В този смисъл това „халваджийско тефтерче” е ключът от първия осъзнат продукт в българската култура – „Записки по българските въстания” от Захарий Стоянов. И от тях двамата – Левски и Захари, започва българската цивилизация. Или измъкването на националното ни тяло от античността и навлизането в зрялата възраст.Колкото и парадоксално да звучи, като знак на цивилизованост е и предишният герб, в който бяха изписани две дати: 681 – 1944. Този герб е знаков въпреки датата на погребение – 1944 г.Дали пък не е нарочна тази дата въпреки гротескното й съдържание? Дали тази дата не показва, че елинистичният период на българина свършва точно тогава и започва измъкването от неговата анонимност и съзряването му като цивилизован човек? Въпреки античните рецидиви през последните години – опит да се разрушат паметници, жалониращи нашето присъствие тук в определен отрязък от време, все пак наченки на цивилизованост може да се открият.След като етнос – по чисто антропологически белези – не можем да открием в населението, обитаващо страната България, мисля, че е време от това хибридно тяло да направим нация.А нацията е продукт на цивилизацията, не на елинистичния човек...