вторник, 11 февруари 2014 г.

ПАЗЕТЕ ИСТОРИЯТА ОТ ЛИТЕРАТУРА

И така, Ефрем Моллов разлая пак кучетата. Нарече Антон Дончев бездарник, а книгите на Антон Дончев - вредни. Този път с част от тезата му не мога да не се съглася. Нямам предвид таланта - той винаги е неоспорим, защото талантът се доказва единствено от времето. Модни за времето си писатели, художници, композитори са забравени, а остават отречените от тях. Но нещата опират до постановки. В случая Моллов обаче е прав по отношение на факта, че НИЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА РАЗГЛЕЖДАМЕ ИСТОРИЯТА ОТ ЛИТЕРАТУРНА, А НЕ ОТ ИСТОРИЧЕСКА ГЛЕДНА ТОЧКА. Това се получава само при нации, лишили се от история, но с придобития от това комплекс започват да се самоизмислят. Да. Ние винаги сме разглеждали историята си от литературна гледна точка, а не от фактологическа. Така решихме да разглеждаме историята си от едно великолепно литературно произведение като "История славянобългарская" по простата причина, че още не бяха се разкрили архивите на Византия, Турция, Гърция, Русия, Англия, Франция... Защото е факт, че ние съдим за нашата история по външни източници… Че от многовековната ни азбука не сме оставяли чрез нея писмени сведения за собствената си история. Ние, в този смисъл, сме НАРОД, ЗАГУБЕН ПРИ ПРЕВОДА… Гадничко звучи, нали. Ние съдим за собствената си история от преводи на чужди летописци. И тъй като това е литература някаква, ние започваме да доизмисляме литературата и да правим история от нея. Така ние изграждаме не история, а митология. Някакъв мистичен поглед върху събитията и присъствието ни в тях. Защото, съгласете се, българинът не участва в събития, той присъства на събития. Участник в събития не търси освободители, а сам се освобождава. Ние присъстваме не само на поробването си, но присъстваме и при освобождаването си. Героите винаги са тези, които участват в нашето освобождение и пишат нашата история. Така византийските летописци, като летописци на участници в събития, съществуват. Както и отоманските, както и гръцките, английските, руските… Сега скачаме срещу реакцията на едно, меко казано, неграмотно в литературно отношение помаче като Ефрем Моллов. Но малцина знаят, че, извън литературните му задявки, той по същество е прав. „Време разделно” на Антон Дончев е поръчана от ЦК на ДКМС книга. Сключвайки контрактация за написването й, той се озовава в Родопите през 1964 год. Пет години след това започва така наречения Възродителен процес срещу помаците. Логично е да се приеме, че в този смисъл „Време разделно” е трябвало да обслужи държавните интереси тогава. Антон Дончев изгражда романа по тъй наречения „Райковски дневник”, в който се говори за избиването на двеста райковски първенци. Райково тогава е наброявало двеста тридесет и шест човека с новородените, немощните старци, многодетни семейства… При среден брой членове на тогавашно семейство от поне по пет човека излиза, че иде реч за около петнадесет-двадесет семейства. В едно семейство има един първенец – признат от семейството, разбира се. Двадесет семейства с по един първенец по логиката на автора на дневника е равно на двеста… Че то сега в седем милионна България има около двеста-триста първенци, представете си едно село Райково тогава колко първенци има. През деветдесета година се направи спектрален анализ на хартията и химичен анализ на мастилото на дневника, които недвусмислено се спряха на датата на неговото написване. 1913 година. Хиляда деветстотин и тринайста година... „Време разделно” е базирано на един фалшив дневник. Защото, апропо, същата 1913 година започва един от Възродителните процеси в Родопите – там е първия след освобождаването на този край на България. Така можем да стигнем до извода, че „Време разделно” е поръчана във връзка с предстоящи събития. Подготовка на населението в България и тяхното, колкото и странно да е, противопоставяне срещу едно религиозно малцинство. Защото, колкото и странно да е, но самото ислямизиране на Родопите е протичало много по-мирно и кротко. Нека за секунда, за миг само да си представим как многохиляден аскер настъпва в Родопите да ислямизира. Нали, ако бяха решили да ислямизират, щяха да започнат първо от полето. Защо по пътя си този аскер не е оставил знаци за безчестия, изнасилвания, насилствено ислямизиране? Много по-лесно за обучената отоманска войска щеше да е, да бастиса някое село от четирите му краища в полето... А, който не иска да сложи феса - под ножа...Минава се през и покрай Сливен, Стара Загора, Пловдив, Станимака (Асеновград)… Да е чувал някой за помаци в този регион… Или за опити за ислямизиране… Не. Защото Отоманската империя няма изгода от подобен акт. Това са богати краища, които носят приходи за империята. Гяурът, не мюсюлманинът плащат данъци. Значи империята не е имала интерес от ислямизиране… Особено пък там, където местното население от векове съжителства добре в тази империя, че дори приема седем осми такт, облича потури, слага доброволно фес… Някои българи са стигали до високи постове – Велики везири… И ние изведнъж решаваме, че имаме насилствено ислямизиране. Не. Ставало е твърде доброволно, защото новомюсюлманите не плащат данъци. Пък и си представете като как многохилядна армия от пешаци и конници ще поемат по тия проходи безнаказано към Родопите… Защо не са избивани по пътя, като как са стигнали до най-затънтени краища като Райково, минавайки през Рожен, Пампорово… Малко абсурдно, нали. Че то сега, танкова бригада да поеме нагоре, пак няма да може да мине проходите… Историята има и своя логика. Само българската история няма логика – тя си има митове. Просто Отоманското законодателство стимулира ислямизирането. Създавайки сега една друга представа за процесите тогава, една литературна представа за процесите, представяйки ги като исторически факти, не създаваме ли ненавист между малцинствата в България. Отношението към турците не идва ли и от тази натрапена атавистична ненавист към тях. Това не е ли историческа присъда към потомците. Избивайки националния си комплекс от липсващата история, от участие в историята, ние се настървяваме един срещу друг и отваряме място за етнически партии като ДПС, АТАКА, ПОМАК… В шесто основно училище "Митко Палаузов" в Габрово имахме едно турче. Ибрям. Аз четях "Опълченците на Шипка", рецитирах "Хаджи Димитър", а в междучасията го търсих из коридорите и му връщах на Ибряма и за самодивите, за Сюлейман Безумний, и за вълка... За седемте козлета не съм го бил само, защото не се споменаваше никъде за етническия им произход... „Време разделно” на Антон Дончев е гениална книга. Но тя не трябва да се разглежда в часовете по история, а в часовете по литература. Защото чрез нея бе подготвена серия от Възродителни процеси в България. Дори Антон Дончев не е могъл и да знае какво прави. Та той е бил едва тридесетинагодишен тогава. И е искал да направи един романтичен исторически роман – понякога, когато героизмът в една история липсва, насилието е романтика, нали… Приел е този дневник като меродавен - поради липса на други доказателства… И написва книгата. Той не е знаел каква поразия ще направи. Може би обаче при продажба такива гениални книги да бъдат задължително с бандерол, на който да пише: „КНИГАТА Е ОПАСНА ЗА ИСТОРИЯТА”…

Няма коментари: