СВОБОДАТА КАТО РОБСТВО

Светът не е това, което е, а това, което си представяме, че е – твърди Шопенхауер. Следвайки това аз се опитвам да си представям света и да живея в него. Понякога ми липсва воля да постигна представата си, понякога волята е по-силна от представата. Дори се случва светът да не ми позволява да си го представя. Светът като биологична единица... Светът като жена... Стои пред тебе, а не можеш да разбереш нито какви са й косите, нито какви са й очите, нито тялото й можеш да си представиш... Цялата е пред тебе, пък ти е затворила представите. Даже не ги е затворила, а направо ги е затръшнала... Нещо такова се оказва и свободата. Представял си си я, воля си имал да постигнеш тази представа – дори си успял да я постигнеш, пък се оказва, че не това си искал. Че светът без представата ти за свобода е бил далеч по-свободен.  Изведнъж се оказва, че свободата е зависимост. Наркоза... Не може по друг начин да си обясним саможертвата не на десетки и стотици, дори не и на хиляди... Оказва се, че постигането на представата за свобода е отказ от биологичната зависимост – ако приемем, че има безкрайна духовност...Нали тялото е някакъв съд – т.е., тялото е някакви граници. Излизането от тези граници всъщност е бягство от този съд, бягство към свободата... Но по-добър съд до сега не е измислен и бягството от него е патология. Патология, която се лекува само със смърт. Смъртта, като представа за свобода. Волята – като патология. /Господи, та ти си патологичен случай щом си ни създал като ограничения на самите себе си. А не си ли , Господи, самият ти някакво ограничение.Освобождаваме се от тялото в името на свободата, за да докараме духа си при теб, под директното ти наблюдение. До тебе, а не отвъд тебе се стреми духът. А когато имаме „до” значи имаме крайна точка, а когато имаме” отвъд” също не е свобода, а бягство към нея. Но то пак е граница, защото имаме препятствие за преминаване и в такъв случай свободата се оказва „от”... От това препятствие нататък, но имаме начало някакво. А как ми се иска тази свобода да е безкрайност – без начало и край... Олеле, как ми се иска да съм безкраен.../ Идеята ми да напиша този опит тръгна от едно почти онанистично чувство на самозадоволеност. Някаква представа, че съм постигнал представата си за свобода, че съм имал волята. Но се оказа, че просто съм сменил ограничителните табелки. Че съм попаднал в друга някаква плоскост, която е двуизмерна. Свободата е двуизмерна, защото се простира на нивото на твоя поглед, на нивото на твоите представи /виждания/ Понякога само периферното ти зрение, понякога периферната ти представа само показва, че има още измерения на свободата, но това си остава чувство, мисъл, спомен от представа... Оказва се, че волята за постигане на представата е само воля за нейната подмяна. Защото още не сме овладели третото пространство на представата. Защото човек се простира само до там, докъдето вижда, докъдето си представя. А това, което вижда /представя/ е плоскост, а не обемност на нещата. Така свободата се оказва върху една плоскост и не може да бъде запълнена със съдържание. Тя, свободата, има хоризонт, който непрекъснато се отдалечава, но няма височина – да не казвам немислимата в този случай дума „висота”  Както вече споменах, свободата след като започва от „от”, тя задължително стига до „до”. Т.е., тя се простира само във времето и плоскостта – само докато има време и пространство, докато съществуват двете плоскости /Нали и представата за време е като плоскост. Дори се говори, че възможността да се пробие тази плоскост може да съкрати разстояния от милиарди светлинни години.Каква свобода – можеш да си бродиш из времето както и където си поискаш.Само едно канго ти трябва да си дупчиш времето където си искаш и да му излизаш ту в гръб, ту в бъдещето където дори и спомен за теб не е останал. Бормашина също върши работа. Пък както казва американската поетеса: „Една мечта е нужна...” Мечтата обаче върши работа там, където има поне триизмерност, защото става реч за обозримост и изпълване, а не за простиране при двуизмерната ни свобода сега. В един момент си бях помислил, че съм постигнал пълната свобода, след като се качих в собствена кола, запасал мобилен телефон и лаптоп в жабката на колата. Вече можех за часове да бъда там, където поискам, да нося цялата си библиотека в лаптопа, който пък от своя страна може да бъде ползван не само за пишеща машина, а и за комуникации в интернет пространството... Мобилния телефон се оказа почти пълното покритие на дотогавашните ми представи за свобода. Става въпрос за личната свобода, разбира се. Само че часовете, необходими да прекося страната си с автомобила понякога ставаха дни – когато колата аварира и оставаш зависим не само от нея, а и от приумиците на монтьорите, които ти смъкват и последната кожа, разбирайки, че много бързаш и ти обръщат портфейла с хастара навън както и кожата ти обръщат с хастара навън. Изведнъж няколко полуидиота ти объркват цялата представа за свобода, защото се оказва, че всъщност ние всички сме някаква система от скачени съдове – шофьорът е свързан със съсъда на монтьора, монтьора е свързан с продавача на авточасти, той – с доставчика, доставчика с производителя, производителя с металурзите, металурзите са зависими от ромите, които са зависими от полицията, която не им дава да крадат метали, за да ги продават, полицията е зависима от моите данъци, които аз не мога да внеса, защото колата ми е в сервиза и... В този момент установяваш, че мобилния телефон е с паднала батерия и някой може би те е търсил и този някой е могъл да свърши тази работа, но ти не носиш зарядно устройство и никой в сервиза не е с твоята марка апарат, за да ти услужи с неговото зарядно. Сервизът няма и интернет, за да включиш лаптопа... Пълна зависимост от атрибутите на свободата. Кола, лаптоп и мобилен апарат... Три вещи, които ти осигуряват само допреди минути пълната свобода изведнъж се оказват вещи, които те заробват... Защото ти си разчитал на тях... Значи свободата, основната й характеристика всъщност е безотказност. Синонимът на свобода би трябвало да бъде безотказност. Защото в момента, в който не сработят изразителите на представата ти за свобода, ти ставаш зависим от тях. И в този момент разбираш, че идеята за перпетуммобиле е идеята за безотказна свобода. Безотказността е третото измерение на свободата. А може би и единственото измерение на свободата. Представата за нея, свободата, е представата за безотказност... Значи излиза, че свободен е робовладелецът, защото робът няма право да отказва. Независимо от твоето място в йерархията само мисълта, че може да ти откажат – хора или вещи – те прави зависим. С дни не ти се обаждат по мобилния телефон и това не те притеснява. В момента, в който батерията падне или излезеш от покритие на мрежата, твоята нервна система се възбужда. Свободата е начин на мислене. Истинската свобода е в безотказността – единственото истинско измерение на свободата. Излиза, че пътят към свободата е път на елиминиране на отказите. Това значи и отказ от продуктите на цивилизацията. Цивилизацията, която заробва. Робът се стреми към свободата заради отказите.Той не може да иска, защото знае, че ще му откажат. За това той се бори докато принуди робовладелецът да не отказва. Детето е зависимо от своите родители защото те отказват. И започва неговото противопоставяне срещу тяхната власт, както казва Фройд. Детето не може да отказва, защото се страхува от тези, от които е зависимо. А е зависимо, защото няма силите да приведе желанията си във възможност, в състояние на безотказност. И идва потапянето в удоволствията, загърбвайки отказите. Човек е свободен до осъзнаване на удоволствието. Единственото нещо, което ни отличава от животните е удоволствието. Само човек прави секс за удоволствие както и само човек убива за удоволствие.  При животните сексът – ако можем да оприличим на секс продължаването на рода – е само репродуктивен, докато при хората той е удоволствие. Животното убива, за да се нахрани, човекът убива защото изпитва удоволствие от това. И в двата случая – сексът и убийството – е откриване на безотказност. Партньорът, с когото правиш секс не отказва – другото е изнасилване. Животното, което убиваш, не осъзнава какво правиш с него почти до последния момент. Отново някаква форма на безотказност, или ако не безотказност във втория случай, то поне превъзходство. А превъзходството над другите видове води със себе си усещането за безотказност. В „Писма от земята” Марк Твен казва нещо приблизително такова: „Направих експеримент. В една клетка затворих един тигър със седем бичета, а в друг – протестант, католик, мюсюлманин, атеист... Какво бе учудването ми, когато на другия ден в клетката на животните заварих кротко излежаващия се тигър с полуизядено биче пред него. Останалите шест бичета необезпокоявани махаха с опашки и гонеха мухите от сития спящ тигър. А в клетката на хората заварих само няколко разкъсани парцала и копчета”... Бичетата не отказват да са храна на тигъра. Те дори не осъзнават, че са част от хранителна верига, а не живи същества.И имат пълната свобода, зависими единствено от храната. Нямат атрибутите на свободата, които всъщност се оказват поробители. Ние сме заробени от тези атрибути, които не действат безотказно. Свободата излиза, че е неосъзната безотказност. Бичето се съпротивлява благодарение на инстинкта за самосъхранение, а не защото осъзнава ситуацията. Пък и отнемането на живота не е отнемане на свободата, която всъщност е представа. Самият живот, според солипсистите, е представа, сън. Някой сънува този живот и ние, сънищата, само си мислим, че съществуваме. Всъщност, представите са продукт на разума. Свободата е представа. Представата е белег на цивилизацията. Колкото по-цивилизовани ставаме, толкова повече се разширява кръгът на представите. Колкото повече опознаваме света около себе си толкова повече се увеличават белезите и знаците за асоциации. Асоциациите произвеждат представи. Представите раждат зависимост. В гоненето на представите ние попадаме в клопките на вещите, които влияят. Ние сме повлияни от продуктите на нашето съзнание и единственият начин да постигнеш свободата, към която се стремиш, е да подчиняваш всичко около себе си. Така свободата става твой личен избор. И ако вещите са несъвършени, подчини хората, които ще ги поддържат. Но подчиняването им трябва да бъде на ниво безотказност.  Свободата е удоволствие при положение, че имаш безотказност. Но този, който не отказва не би трябвало да осъзнава не-свободата си. Свободата не е независимост, а безотказност... Защото независимият се бори непрекъснато за отстояване на своята независимост. Независимостта е конкретност, а не пълнота. Независимостта е двуизмерност и й липсва дълбочина. Докато при свободата липсва независимост, тъй като тя самата е зависима от оръдията на цивилизацията. Аз съм зависим вече от своите познания и... трупам тъга... Аз искам обаче тези познания да бъдат безотказни. Аз искам мобилния телефон, колата и лаптопа. И искам да съм зависим от тях. Но също така искам те да са безотказни. Докато те са безотказни аз съм свободен. През същото това време съм зависим от тях, но свободен... И понеже свободата е личностна – тя не може да бъде колективна, - то аз се стремя да приведа всичко около себе си в безотказност. Не може да има свободен народ, тъй като свободата е индивидуален продукт. Може да има независим, но свободен народ не може да има... И всеки член на едно такова общество в зависимост от своето влияние над околните, може да бъде относително свободен в зависимост от това колко безотказни единици го обслужват... Свободен е само Бог от вярващи в него човешки същества. Но той е и зависим от тях, защото ако го няма това човечество няма да има кой да му вярва. А след като няма кой да вярва в него значи той не съществува... Почти като свободата... Спрем ли да си я представяме тя спира да съществува... Тъй както ако някой спре да ни сънува ние ще спрем да съществуваме...