понеделник, 27 октомври 2014 г.

НАРИЦАТЕЛНО

 Най-лесният начин да се превърне Родината в нарицателно е да погледнеш безкритично на нацията и. А говорещият да се самоприеме за нейната еманация. Азовото говорене в контекста на Родината автоматично я превръща в нарицателно. Разбира се, че превръщането в нарицателно е резултат от липса на „национална душа”, както казва Льобон… Националната душа се появява там, където отделните раси в една държава – разбирай етноси и религиозни общности – образуват единно тяло. (Има разлика между „единно” и „един”… Докато „единното тяло” обединява всичко, превръщайки в организъм съставните органи, „едното” е просто едно без организъм. Докато в „едно тяло” душата работи за плътта си, в „единното тяло” организмът работи в името на душата…) Казвам това, защото липсата на национално тяло принизява отношенията между расите, религиозните общности и етносите на територията, където са ситуирани. („Ситуирани” в случая не е случайно подхвърлена дума. Тя е дума-тест за пригодност към единен организъм…)  От 681 година, та до ден днешен, българинът доказва, че още няма национална душа. Презрителното отношение към малцинствата дори доведе до там, че, засилвайки по този начин съпротивителните им сили, те са на път да се превърнат в основна етническа група, като по този начин превърнат българската етническа общност в малцинство. Като включим в това число и емигриралите българи от страната картината ще се окаже дори по-страшна, отколкото мога да я представя дори аз. Ако ние бяхме създали национална душа, приемайки етносите и религиозните общности като част от нацията – под „нация” от тук нататък да се приема само „съвкупност от етнически и религиозни общности” – то нямаше да имаме тези проблеми по отношение на превърнатото в нарицателно „българия”… Защото не иде реч за граматическо правило, а за състояние на духа. Във времето, когато няколко милиона, родени като българи, се припознават вече единствено и само като американци, англичани, французи и т.н., говори само за неглежиране на ситуацията, а тяхната мимикрия само до ниво „роден дом”… Всъщност нещата идват от времето на основаването, може би, на държавата. Цялата ни история доказва, че българинът защитава бащино огнище, лично или частно стопанство, семейство, но никога – Родина. „Родината” при българина се появява едва тогава, когато държавата трябва да заплати за неудобството да се сражаваш за… собствения си имот. Ние, като че ли, никога не сме превръщали българия в кауза. Тя, българия, е казионност, но никога кауза. Ние можем с векове – минимум два, максимум пет века – да бъдем покорни поданици на друга държава, ако това не засяга личното ни стопанство, изразяващо се в няколко щъкащи кокошки на двора. Всъщност самият факт, че ние имаме десетки локални въстания, и нито една революция в историята ни само доказва липсата на кауза. Нашите локални бунтове са насочени не към смяна на система, а до смяна на… поробител. Да. Ние не искаме освобождение, ние искаме смяна на поробителя. Не искаме смяна на обществен строй, а смяна на този, който ни притежава. И ако може, да се сменим с този, който ни притежава и известно време да го притежаваме ние. Не случайно царете ни произхождат от свинарски родове. Как ще искаме „българия” да се пише с главна буква, щом свинар е на върха на държавата. За него с главна буква се изписва само името на добитъка в кочината. И така нещата опират не до друго, а до граматика на духа.  Духът, който липсва на националната душа… Няколкото опита за революции в българия завършват с търсене на пари за революция… Да не забравяме какво дири Левски в къщата на Халача… И процесът срещу Димитър Общи и неговите съратници и обира на Араба конак. Апропо, същите след обира забравят за какво са обрали хазната и засядат по механите да броят алтъните с помощта на съдържателите… Самият факт, че никой, нито един гласоподавател в българия не пуска своя вот за идеи, а за чисто „практически” послания, като пълнене на хладилници, оправяне за осемстотин дни – последното имаше продължение, на което никой не обърна внимание, а именно, че за „осемстотин дни ще се направи така, щото пословичното българско трудолюбие и предприемчивост да дадат резултати” – строежи на магистрали, вкарване на инвеститори… Но никой не даде ясна визия за идеология, за идея, която да последваме, говори само, че още нямаме национална душа и че българия е просто законното място, където можем да извъртим незаконния си алъш-вериш… Самият факт, че най-високопарната фраза при война е „защита на бащиното огнище” говори достатъчно за интереса, който ни води по бойните полета. „Отечество” нали също произлиза от „отец”… Защото бащиното огнище се брани и от съседа на къщата, и от съседа на държавата. Разликата, чини ми се, е само в броя на пожелалите го. Заради това ние нямаме смяна на обществен строй, което значи липса на революции. Ние сме живели само в строй, наложен от временно настанените управляващи на тази територия. Защото революция се прави с идеи, а идеите създават националната душа. Кой обществен строй бе променен в България – та ние май и първобитнообщинния не сме променили още, тъй като той съхранява напълно етническата група и твоята принадлежност към нея. Нали смяната на първобитнообщинния с робовладелски строй е опит да подчиниш другата етническа група, а смяната на робовладелски с феодален е приемането на другата етническа група като даденост… А липсата на революции е и липса на визия. Липса на национална душа. И понеже започнах с Льобон. Според него за създаване на национална душа са нужни поне двеста години…  Не е уточнил само дали те се броят от края на епоха от хиляда и триста години… Или трябва първо да създадеш национална душа, пък тогава да тръгнеш да правиш държава… Дали първо не трябва да имаш собствено име, пък после да създаваш нарицателни… Ами това е…

  

Няма коментари: