РУСКИЯТ ВОЙНИК Е ГЕРОЙ, НЕ ЖУРНАЛИСТЪТ

Българският журналист Борис Анзов е бил ранен в Сирия при обстрел от турска територия. Това е съобщил говорителят на руското министерство на отбраната Виктор Конашенко. Пиша това не, за да омаловажа героизма на българския журналист, а да попитам защо никой не отчете това, което руският войник е направил. При положение че се знае какво е направил руснакът. След началото на обстрела всички се скриват в бронетранспортьор, който се заклещва в някаква улица. Тогава Анзов излиза и започва да бяга. Опит да излезе или избяга от мястото, където падат снарядите. И един руски войник – по презумпция руският войник е незнаен воин, въпреки че той е героят в случая – се хвърля върху бягащия Анзов, за да го прикрие от шрапнелите. И така нашият журналист получава при падането охлузване, което се нарича от нашите медии „бойно раняване”…В този смисъл колко герои на ден падат по нашите разкопани улици, охлузват си колене и лакти, чупят крака… От всеки трябва ли да взимаме интервюта?... В ситуацията се налагат няколко въпроса, които всички заобикалят. Защо никой не иска да каже, че са обстрелвани от турска територия, а се пише, че идвали от турска страна артилерийските снаряди… Защото посоката не е чужда територия – ние сме съюзници не с ИСТИНАТА, а с Турция… Но това е друг въпрос. В Сирия, твърдяха, няма руски военни, освен пилотите на бомбардиращите самолети и прилежащия наземен персонал. Оказа се, че има руски войници… При това се хвърлят върху някого, за да го запазят с тялото си от обстрела. Но никой не поиска да вземе интервю от руския солдат, защото той нали ни е вече враг… Ами ако беше американски войник? Е, тогава Ненчев сигурно щеше да го награди с орден за храброст, Плевнелиев – к`во беше туй нещо Плевнелиев? – щеше да заповяда да му го доведат, че да си направи селфи с него… Разбира се, да отидеш в Сирия в момента днес си е героизъм. Малцина биха отишли да правят репортажи под падащите бомби, пред възможността да бъдеш заловен от Ислямска държава и обезглавен в интернет пространството на живо. И този факт е достатъчен, за да вземеш интервю от Абазов. И да го гледаме със завист не за друго, а заради това, че е надделял страховете си и е отишъл до Сирия. Въпреки че на мен ми е интересно не това - професия. И аз съм слизал в рудници след срутване, когато земните маси още не са се успокоили. Не съм герой, защото бяхме няколко кореспонденти в началото на свободната журналистика през деветдесетте години на миналия век. Но сега бих взел интервю не от журналиста, който просто си е вършил работата. От войника, който е скочил върху него като Матросов на амбразурата… И бих задал въпроса на цялото това човечество какво иска от тези войници? И защо, по дяволите, толкова много ги мразим? Официално… И дали ще коства животът на един журналист в България, който по телефона би взел интервю от този солдат…Сигурно ще му коства спокойния живот и ще трябва да си търси друга работа… А ние така се опиянявахме от възможността свободно да видим затрупаните миньори и да отразим това срутване. С риск да бъдем затрупани и ние… И, искам да ви кажа, че това нещо постави краят на илюзиите ми за свобода на словото. Краят на илюзиите…