ЯБЪЛКАТА

Било толкова мургаво ромчето, че направо приличало на дърт циганин. Ако нощем се бил загледал в дървото нямало да може да разбере, че в клоните му се е заклещило мангалчето. Само по белите му зъби ако нещо се разбере, но те можело да се привидят като блещукащи звезди между клоните. Не, че толкова държал на плодовете на дървото, ама не искал цигането да бере от там, при това в собствената му градина. Дървото го бил засял още като дете с дядо си и го ползвал като нагледно пособие за религиозното възпитание на неговия внук. Изкачвали няколкото стъпала от къщата към градината, той потупвал по ствола дървото и споделял с внук си вида на плодното дърво. Казвал му, че, видиш ли, това е ябълка и от мен да знаеш, казвал на внук си, Ева такъв плод не е давала на Адам. Защото никъде в Библията не пишело, че му била дала ябълка. Пишело, че му дала плода на познанието, без Господ да определя вида на плода. Дори може слива да е дала Ева на Адам, подсмихвал се той, без да даде вид пред внук си, че понякога говори метафорично. Във всички случаи самото познание може да е било плод, защото никой не е казвал досега, че то може да бъде зеленчук. Зеленчук на познанието няма. Дори, казвал на внук си, тези компютърджии акъл за две стотинки нямали, щом си кръстили компанията на една отхапана ябълка. Да се били хванели първо Библията да прочетат, за да видят, че Ева нямала нищо общо с ябълката. Ева имала нещо общо с Адам и родените от тях деца го доказвали. Той изнасял лекции по теология на внук си, благодарение на които внукът после станал атеист. Когато внукът го нямало, а по-късно се запилял из чужбините и започнал работа в оная компания с отхапаната ябълка, той излизал в градината, подпирал се на дървото и си мислил какво точно бил сбъркал във възпитанието, че сега останал съвсем сам на този свят. Понякога сядал под дървото и чакал да падне ябълка от дървото върху главата му, като тайно се надявал тя да е толкова голяма, че повече да не се налага да идва тука. Животът му станал сив и скучен… Дотолкова скучен му станал животът, че не искал с никого да се среща и си разговарял само с огледалото, защото само то го гледало безмълвно и не се отегчавало от приказките му. Или поне не се било отегчило от приказките му така, че да избяга и то някога. Понякога взимал мотичка и прекопавал дървото, а то му се отплащало с изгнилите си плодове наесен, тъй като нямало кой да ги обере навреме и те сами падали, привлечени от Нютоновия закон за всемирното притегляне и гравитация… Той сядал под дървото и чакал някоя гениална идея да го осени, но тя все не идвала и не идвала. Вместо да дойде и да го осени някоя гениална идея, всички около него се разотивали. Дори започнал да си мисли, че го правят не, защото времената са такива, а защото той е толкова скучен, че не може никого да задържи до себе си. Предишната година с отегчена полуусмивка и неговата вярна спътница в живота го напуснала и колкото да я молел със сълзи на очи до гробището да се върне, тя мълчаливо отказвала, докато не потънала в земята. Две неща обаче не си отивали от него – огледалото, с което споделял всичко. И ябълката, от която чакал да падне неговият плод на познанието. И когато вдигнал взор към клоните този ден, за да види дали пък вече този плод няма да падне, погледът му се ударил в кърпените гащи на това мангалче, заклещено в клоните. Ако е било вечер, нямало да може да го види, но е било през деня и черното цигане направо релефно се откроявало на фона на синьото като перде на очи небе високо горе… Той разтъркал очите си, опънал драпериите на пердетата, дето все се канел да ги остави в операционната на един очен хирург, но релефът на цигането така и не изчезнал. Не, че някой ядял от ябълките вече, ама ей тъй, неговото си е негово и не искал да дели с чужди хора. Особено с непознати мангали като този в клоните на дървото над него. И не, защото бил стипца, ама си представил за миг, че внук му ще дойде и няма как да му покаже, че ябълката въобще не е била описана в Библията… Задържал погледът си нагоре, като направил козирка с едната си ръка, а с другата вдигнал бастуна тъй, че да може да замахне, ако онова черното като дърт циганин реши да се приземи като ябълка на Нютон. Циганчето му рекло, че яде. Качило се да яде на дървото и старият човек изтръпнал съвсем не на ужким при представата само че, ей на, всички ябълки отишли и дори не ставали вече за емблема на „Ейпъл”… „Какво ядеш” също така го попитал, като вече повишил тон. Дори се учудил на въпроса си, защото какво може един мангал да яде, качен на една ябълка, освен ябълки?... Цигането обаче му изтърсило отгоре, че ядяло круши… И даже бръкнало в джоба и му подало една круша, защото ги носело от къщи. Само че друго си е да ядеш круша на ябълково дърво и в людска градина, нали?!... Ами това е…