Има хора, с които запознанството е събитие. Помни се датата и
часът на запознанство, кой пръв е подал ръка, как сте се погледнали. Колко пъти
после сте се скарали, за какво точно е станало това скарване, колко торби сол
сте изяли заедно, докато се стигне до спора кой повече пари е дал за тази сол...
Постепенно в съзнанието остава само този миг на запознанство. Срещите с тези
хора постепенно стават безинтересни, защото не изненадват с нищо. Дори
напиването с тези хора не е никакво събитие. Единствено запознанството е
нещото, което поддържа контактът с тях. Но има хора, като Светла, Владо, Марто
и Бубито, които са ненатрапчиви при запознанство. Те са хора, които не искат да
прекрачват личното ти пространство – на пръв поглед са дистанцирани. Деликатни.
До такава степен са деликатни, че на пръв поглед си казваш: „Ей тия четиримата
сега ще ги забравя”… Да, ама не, както казваше Бай Петко Бочаров. Защото продължаваш
нататък, обърнал си им гръб вече, а те все пред тебе. И четиримата. Станали са
вече част от твоя свят, въпреки констатацията, че, ето на, сега, тутакси и на
място ще ги забравиш. Така се появиха в моя живот, след това станаха част от
нашия живот. С течение на времето разбираш, че има пръст съдбата в това запознанство.
А за мене съдбата е нещо много лично и се нарича мама. Защото Владо е роден на
датата, на която мама е родена, на датата, на която и неговата кумичка е родена
– вече е ясно, че не представям само художници, а и основни роднини, нали. Номерът
на раздрънкания пасат е номерът на колата, която имаше мама… Кулинарните умения
на Светла са кулинарните умения на мама и колчем отидем в Троян аз се подготвям
за това. И, колкото и да съм подготвен за срещата с вкусотиите, стомахът ми се
оказва винаги малък. А, видно е, той не е такъв, нали…Срещата с такива хора се
оказва безкрайна. Те стават част от живота ти. Някой би започнал подобен текст
с обясняване на тяхната скромност. Ама от друга страна пък тази скромност
направо крещи в ушите ти: „Ние сме специални. Ние сме много специални…” И те
стават постепенно най-специалните хора в живота ти. Защото в живота се случва
така, че запознанството с някои – само актът на запознанство е събитие, докато
в случая те самите са събитие. Понякога дори не самите те – ако не си успял да
се срещнеш с тях. А картините, пластиките, рисунките са събитие. В интерес на
истината аз знаех първо картините на Владо. После чак и в живота ми се появи
той и нямам нищо против да продължи вечно. Но животът не е вечен. Животът е
миг. И точно тези мигове са успели да хванат тримата в своите работи – мразя
думите „творби”, „произведения”… Уж имаш портрет или голо тяло, или пластика,
уж са уловен миг тези изящества, пък от тях лъха живот. Вече знаеш на колко
години е това голо тяло, какво е минало през младия му живот, защо е пропушило
цигара и точно как си е сложило дългата до лакът ръкавица, какво точно искат да
подчертаят дългите рокли и шлейфове… Защото роклята е създадена уж да прикрива,
но в картините на Светла и Владо роклята е създадена, за да подчертава
абсолютното тържество на природата под нея… Понякога си мисля, дали, ако Владо
и Светла, бяха правили пластики от глина, шамот или както и да се нарича материалът,
нямаше да излезе изпод ръцете им точно това, което е излязло изпод ръцете на
Марто. Ако той се занимаваше с живопис дали пък нямаше да излезе това, което
излиза изпод техните ръце. Въпреки че, като се вгледаш в пластиките може да се
прецени от кой точно живописен клан е произлязъл Марто. Някога, когато не е
имало художествени академии, е имало школи. Леонардо, Микеланджело… Светла,
Владо и Мартин преподават в училището за приложни изкуства в Троян… Ама това е
само алиби. Те всъщност имат и продължават традициите на школите. И по начина,
по който говорят за всеки свой ученик – от първите си ученици до техните деца,
които също обучават – се разбира, че не преподават само живопис и силикатни
форми. Те преподават нещо, което уж не се учи. Те преподават Човещина… Само че
за тях, и за тримата - човещината има цветове…
Ами това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар