ПЪРВА ЛЮБОВ

Веднъж казах на жена ми, че я ревнувам, защото и двамата сме влюбени в един човек. Тя ме погледна изненадващо, защото не съм давал признаци за ревност и прие това като повод да потърси лекарска помощ. И аз и признах, че и двамата с нея сме влюбени в… мен. Трудно ми е така да се деля с нея, но успявам. В името на любовта – успях да претръпна. И вече по-малко я ревнувам. Разбирам я жена ми и се старая да стимулирам това и увлечение. В името на любовта правя жертви и аз понякога. Разбирам ги и младите, които се раждат влюбени в себе си. Имам чувството, че докато си обуват чорапите от докосването се възбуждат вече… При нас с жена ми влюбването в мен бе дълъг процес, при младите сега е въпрос на генетика. Като че ли светът вече не се дели на три пола, а на един. Вече има един пол и той се нарича Аз… Дори се чудя поради каква причина се запознават сега младите. Не говоря за връзки и влюбвания, а за запознанства. Силата на моята почуда от акта им на запознанство може да бъде сравнена само със силата на откритието, че родителите ми още продължават да правят секс при положение, че аз вече съм се родил на този свят. За секса не знаех нищо и бях просветен в него едва когато влязох в детската градина. От тогава и мразя да ходя на лекар, защото зная от детската градина какво значи да си играеш на „чичо доктор”… Сигурно поради тази причина се влюбих твърде късно. Заради това изчаках да вляза в първи клас и чак тогава започнах да си търся подходящи за влюбване обекти. Така се колебаех дълго между две момичета от моя клас и едно момиче от „А” клас, което бе непостижимо и поради факта, че майка му по-късно ми бе учителката по литература другарката Пенева. Сигурно заради това бях такъв добър литератор, защото от тогава се досещах, че първо трябва да се харесаш на майката, ако искаш после дъщерята сама да си… отиде… Накрая се оказа, че и трите не разбраха за моите скрити терзания по тях. Здравка и Рена дори седяха на един чин. Бяха неразделни и може би заради това се влюбих и в двете, защото и така и така нямаха намерение да се разделят. Така първата ми любов се оказаха две неразделни приятелки, на които не можех да се обясня едновременно. Сигурно съм се досещал още от тогава, че любовта е твърде интимно… Въпреки това аз пестях от закуски и събирах пари да си купувам снимки от осмомартенските тържества, където Рена и Здравка рецитираха стихове за майката. Още пазя тези снимки от моята първа двойна любов и не смея да им кажа това. Те за малко да ми решат една зима проблема, като потънаха в женския басейн до училището, където ледът се строши под краката им. Едната можеше да остане под него, но явно съм имал добър вкус, щом и Господ е бил влюбен в тях и ги остави и двете живи и здрави… Здравка беше къдрава, а Рена бе мургава и с две панделки на плитките си. Много се зарадвах когато баба почина, защото Рена живееше до гробището и можех често да я виждам без Здравка, въпреки че исках и Здравка да живее до гробището… Мечтите на влюбения – тогава го разбрах това – винаги са били свързани с отвъдния свят, тъй като неговото най-съкровено желание е не да си легне с любимата, а да си легне завинаги с нея в един ковчег…И за всичко това, за всички тези размисли е виновна само Христина – третият обект на моите желания. Не точно тя, а майка и, която ми отвори очите за Шекспир и „Ромео и Жулиета”. Това произведение трябва да бъде забранено, защото заради него по презумпция след прочитането му влюбеният става автоматично и безпрекословно некрофил… Това е и причината при несподелена любов да има висок процент на самоубийства, докато по-късно, при споделената любов зачестяват убийствата на този, който е споделил любовта ти… При любовта няма угодия, но това се разбира по-късно. Веднъж успях да си купя дори снимка и с Христина, която също рецитираше, но не беше на осми март. Наистина трябва някои книги да се забранят, а не тези, които съдържат агитационен материал за това какво трябва да правят двама влюбени, след като успеят да се съблекат голи… И намек за такава голота няма в „Ромео и Жулиета”. Ако някой от тях знаеше какво трябва да направят щяха да лишат Шекспир от написването на драмата, тъй като после трябваше да забраняват текста като произведение с порнографско съдържание… Което е по-добре от това да си отидат от света две гълъбчета, нали. По времето на моята първа любов нямаше вече Капулети и Монтеки и тяхната функция изпълняваха родителите, които враждебно се държаха към любовта, особено любовта на момчетата. Не е лесно да си мъж на тоя свят. Първо не те разбират момичетата, после бащите им, после тъщите не те разбират, сетне и самите жени не те разбират. Накрая самият ти не можеш да разбереш как си попаднал в такава каша. Пълно неразбиране по въпроса… Сигурно интуитивно съм усещал всичко и заради това и трите ми първи любови останаха нереализирани. Имаше и други причини – не знаех какво трябва да правя, ако някоя от тях отвърнеше на любовта ми. Ако някоя от тях отвърнеше на любовта ми какво трябваше да направя, освен да изпием чашата с отрова. Сега им е лесно – лягането с обекта не е повод за запознанство. А тогава всички бяхме правостоящи… Ами това е…

КЛЮЧЪТ

Имах един приятел. Не, че беше много доверчив. Напротив. Въобще не беше доверчив и направо Тома Неверни можеше да му завиди. Дори, ако Тома Неверни някога стигнеше до входната врата на дома му нямаше да повярва и да се наведе да вземе ключа от обувката. Защото моят приятел, като излизаше от къщи, оставяше бележка на вратата: „КЛЮЧЪТ Е В ОБУВКАТА”… Вярно, обувките бяха минимум две и той не уточняваше дали е в лявата, или е в дясната обувка ключът. И ако нямаш късмет чак на втория път можеше да го намериш и да влезеш у тях. Където можеше да бръкнеш в хладилника – имаха хладилник и телевизор за разлика от нас. Вкъщи, поради липса на хладилник, се налагаше да изяждам всичко, за да не се развали после. От тогава сигурно ми е навикът да обикалям нощно време хладилника и да душа нещо да не се е развалило, че да си го хапна секунди преди това. А знаете ли колко е трудно да се яде, ако не си се вторачил в телевизора. Как ли съм ял без телевизор тогава. Понякога ходехме семейно на телевизор при чичо Велчо, който пък ми е направил всички снимки от детството, защото беше единствения фотограф професионалист в Габрово. Знаете ли какъв късмет е това… А, на всичкото отгоре, телевизорът на чичо Велчо беше цветен, защото бе монтирал някаква увеличителна и цветна слюда пред екрана. Така изглеждаше, че телевизорът е цветен. Телевизорът загряваше около десет минути преди да му дойде вдъхновението и да пусне образ. Тогава нямаше турски сериали и ако имаше сериали, те бяха или за конят Фюри, или бяха за Вилхелм Тел и Робин Худ. Най много да ти пуснат четирима танкисти и кучето, за да разбереш след години, че „Трима души в една лодка без да се брои кучето” са един изопачен сценарий за филма… Как да не повярваш в идеологическата диверсия после?... Чичо Велчо и кака Райна не оставяха бележка къде е ключът, защото всички знаехме, че не е в обувките, а под черджето, което ползваха за изтривалка. Сега, като разказвам това си мисля, че няма кой да разбере написаното. И дори може да стигне до извода, че всъщност ние сме извънземните, които после са населили земята. Дядо Дянко, кварталът в Габрово, където съм израсъл, наистина беше квартал за извънземни. Там и тогава децата казваха „Добър ден”, като за целта си сваляха шапките. Иначе какъв поздрав е, ако не си свалиш шапката. Като строшахме улична лампа отивахме и си признавахме веднага, родителите я пишеха в графата „Детство”, дръпваха ти един пердах и те пускаха по живо, по здраво да си ревеш в другата стая или в градината над къщата, за да не те гледат, че ревеш. Защото да строшиш лампа беше по-нормално от това дете след пердах да заплаче… После трябва да обясняваш на Джоната или Гошо Голяка, че ти е влязло нещо в очите и заради това са ти червени. Разменяхме си книги, които криехме в учебниците по алгебра и геометрия, за да не разберат нашите, че въобще не се интересуваш колко правят две и две, освен ако това не засяга сборът на индианците в един вигвам. Ако родителите ни бяха чели тези книги щяха лесно да ни накарат да изучаваме математика, а ние от инат дори шамарите не брояхме и карахме на варианта „няколко”… Вместо да сметнеш, че два шамара по дясната страна, плюс два шамара по лявата правят общо четири шамара, ние сбора го натаманявахме на резултата „няколко” и продължавахме да си дирим пердаха… Математиката по време на индиански книги никога не е била на мода. Не зная дали сте забелязали, но дори тогава, когато започнахме да се оглеждаме в момичешките очи ние не ги брояхме. Едно момиче имаше точно толкова очи, колкото са му нужни и трябва да си идиот като Яворов, че да кажеш „Две очи, две хубави очи”… Че те, още в началото на стихотворението, вече сумарно станаха четири… Или поне няколко. Като срещне човек момиче очите ли си броят с него или се гледат в тях? Ето заради това, ако щете, Дядо Дянко не беше квартал, а друга планета. И когато след време един по един започнахме да излизаме от Дядо Дянко, от Габрово хората ни гледаха точно като извънземни. Ние не подозирахме дори че сме такива. Гледахме на света като паднали от черешата, а светът гледаше на нас като на паднали от Дядо Дянко. Ще попита някой защо разказвам за тези неща и какво стана с ключа, за когото имаше точно описание на вратата в коя точно обувка се намира. Ами тази бележка още я закача този мой съсед на вратата си. И ключът, разправят, още го слагал в обувката. И още никой не е влизал в къщата му да я обере. Едните не могат да повярват, ДядоДянковци го знаят. А трети не могат още да построят кораб, който да долети до ДядоДянко… Ами това е…