КЛЮЧЪТ

Имах един приятел. Не, че беше много доверчив. Напротив. Въобще не беше доверчив и направо Тома Неверни можеше да му завиди. Дори, ако Тома Неверни някога стигнеше до входната врата на дома му нямаше да повярва и да се наведе да вземе ключа от обувката. Защото моят приятел, като излизаше от къщи, оставяше бележка на вратата: „КЛЮЧЪТ Е В ОБУВКАТА”… Вярно, обувките бяха минимум две и той не уточняваше дали е в лявата, или е в дясната обувка ключът. И ако нямаш късмет чак на втория път можеше да го намериш и да влезеш у тях. Където можеше да бръкнеш в хладилника – имаха хладилник и телевизор за разлика от нас. Вкъщи, поради липса на хладилник, се налагаше да изяждам всичко, за да не се развали после. От тогава сигурно ми е навикът да обикалям нощно време хладилника и да душа нещо да не се е развалило, че да си го хапна секунди преди това. А знаете ли колко е трудно да се яде, ако не си се вторачил в телевизора. Как ли съм ял без телевизор тогава. Понякога ходехме семейно на телевизор при чичо Велчо, който пък ми е направил всички снимки от детството, защото беше единствения фотограф професионалист в Габрово. Знаете ли какъв късмет е това… А, на всичкото отгоре, телевизорът на чичо Велчо беше цветен, защото бе монтирал някаква увеличителна и цветна слюда пред екрана. Така изглеждаше, че телевизорът е цветен. Телевизорът загряваше около десет минути преди да му дойде вдъхновението и да пусне образ. Тогава нямаше турски сериали и ако имаше сериали, те бяха или за конят Фюри, или бяха за Вилхелм Тел и Робин Худ. Най много да ти пуснат четирима танкисти и кучето, за да разбереш след години, че „Трима души в една лодка без да се брои кучето” са един изопачен сценарий за филма… Как да не повярваш в идеологическата диверсия после?... Чичо Велчо и кака Райна не оставяха бележка къде е ключът, защото всички знаехме, че не е в обувките, а под черджето, което ползваха за изтривалка. Сега, като разказвам това си мисля, че няма кой да разбере написаното. И дори може да стигне до извода, че всъщност ние сме извънземните, които после са населили земята. Дядо Дянко, кварталът в Габрово, където съм израсъл, наистина беше квартал за извънземни. Там и тогава децата казваха „Добър ден”, като за целта си сваляха шапките. Иначе какъв поздрав е, ако не си свалиш шапката. Като строшахме улична лампа отивахме и си признавахме веднага, родителите я пишеха в графата „Детство”, дръпваха ти един пердах и те пускаха по живо, по здраво да си ревеш в другата стая или в градината над къщата, за да не те гледат, че ревеш. Защото да строшиш лампа беше по-нормално от това дете след пердах да заплаче… После трябва да обясняваш на Джоната или Гошо Голяка, че ти е влязло нещо в очите и заради това са ти червени. Разменяхме си книги, които криехме в учебниците по алгебра и геометрия, за да не разберат нашите, че въобще не се интересуваш колко правят две и две, освен ако това не засяга сборът на индианците в един вигвам. Ако родителите ни бяха чели тези книги щяха лесно да ни накарат да изучаваме математика, а ние от инат дори шамарите не брояхме и карахме на варианта „няколко”… Вместо да сметнеш, че два шамара по дясната страна, плюс два шамара по лявата правят общо четири шамара, ние сбора го натаманявахме на резултата „няколко” и продължавахме да си дирим пердаха… Математиката по време на индиански книги никога не е била на мода. Не зная дали сте забелязали, но дори тогава, когато започнахме да се оглеждаме в момичешките очи ние не ги брояхме. Едно момиче имаше точно толкова очи, колкото са му нужни и трябва да си идиот като Яворов, че да кажеш „Две очи, две хубави очи”… Че те, още в началото на стихотворението, вече сумарно станаха четири… Или поне няколко. Като срещне човек момиче очите ли си броят с него или се гледат в тях? Ето заради това, ако щете, Дядо Дянко не беше квартал, а друга планета. И когато след време един по един започнахме да излизаме от Дядо Дянко, от Габрово хората ни гледаха точно като извънземни. Ние не подозирахме дори че сме такива. Гледахме на света като паднали от черешата, а светът гледаше на нас като на паднали от Дядо Дянко. Ще попита някой защо разказвам за тези неща и какво стана с ключа, за когото имаше точно описание на вратата в коя точно обувка се намира. Ами тази бележка още я закача този мой съсед на вратата си. И ключът, разправят, още го слагал в обувката. И още никой не е влизал в къщата му да я обере. Едните не могат да повярват, ДядоДянковци го знаят. А трети не могат още да построят кораб, който да долети до ДядоДянко… Ами това е…