понеделник, 7 май 2018 г.

ЖЕСТОК РАЗКАЗ


Иде ми да й извия врата. С две ръце. Така, както се изстисква прането. Така, както тя изстисква ризите ми. Така, както сега изстисква ризата ми. Ризата ми е червена и водата, която се стича по ръцете й, докато я изстисква, е червена. Кървава. Чак се хващам за гърлото. Причинява ми болка. С нежните си, фини ръце ми причинява болка. И откъде толкова сила в тях – чак усещам, как се късат вените и артериите по врата ми, как се пръскат в ръцете й. Първо лимфата от възлите, после кръвта. После чак кръвта се смесва с лимфата. Бистрото обаче е малко, незабележимо е бистрото. Бистрото винаги е малко. Виждал съм един път такъв вир. И пак бях с нея. В цялата природа един бистър вир. Като лимфа. Лимфният възел на природата. Чак ти се иска да има поне едно червено кръвно телце. Мрените обръщат гръб, бляскат под повърхността. Но не са червени. Ако изчакам залезът чак… Чак ако изчакаме залезът сигурно стомахчетата им ще се осветят в червено. Като червеноперките по изгрев… Мрените по залез обагрят коремчетата си в цвета на червеноперките по изгрев. Цял ден ги дели, за да се превърнат в кръв. Но кръвта е черна. Нощта е черна. Като това, което се спуска пред очите ми. Но в нощта е друго. Сега това, което се спуска пред очите ми е мисъл. Черно е. Мисълта е черна, но пред очите ми е черно. И различавам в нея желанието си да я хвана и да изстискам всичката и кръв. По глезените й има точици вода. Не. Не са точици. Това са капки. Сьора прави точки, природата прави капки… И водата, когато се разпръсква, прави капки. Като диаманти. После се спускат по нозете. По глезените й. Дори не мисля за тях. Въобще не ме интересуват глезените й. Мене ме интересува богатството, което се стича по тях. Ето, заради това искам да й извия врата. За да не се изтекат диамантите по глезените й. Да не изтекат по глезените… Приближавам я. Ще й извия врата така, както тя извива ризата ми. Господи, колко е безплътна. Колкото врата на ризата. Ризата няма врат. Тя затваря очи. Мигът се спира. Водата се спира – струята увисва във въздуха. Диамантите по глезените й – и те сигурно са спрели да се разпадат. Не може да не са спрели. Но не виждам. Затворил съм очи и изсмуквам въздуха през устните й…

Няма коментари: