понеделник, 16 септември 2019 г.

15 СЕПТЕМВРИ 1963 ГОДИНА

Тогава не знаех, че някога ще опиша това. Че ще описвам и много други разни работи. Дори не знаех, че ще описвам неща, които никога не са се случвали. Но всяко описване ги правеше да се случват - първо на белия лист, после в очите на тези, които ги четат. Такава е работата на писателя - да описва така неслучващите се неща, че те да се случват пред очите на този, който ги чете. Да накараш буквите да приемат форма, плът и движение... Но тогава не знаех за тези неща. Както не знаех, че, прибирайки се след първия учебен ден вкъщи, ще извадя от пощенската кутия на бул. "Априлов" 78 в кв. "Дядо Дянко" на Габрово новият брой на "Работническо дело", ще вляза в лятната кухня, където бе дошла кръстницата ми баба Лала, която бе и сестра на баба ми Йова, която ме бе научила вече да чета, мама, дядо Христо, на когото съм кръстен, няколко комшийки - сега им викат "съседки", но тогава те още бяха комшийки, заради което вратнята между дворовете се наричаше още "комшулук"... Сега вече няма такива комшулуци, защото, представете си да бъде направено такова нещо в панелния блок. От твоя хол направо влизаш в спалнята на съседа, докато той спи с жена ти... Защото има такива случаи. Разликата между "комшия" и "съсед" е в това, че комшията никога нямаше да посегне на жена ти, но съседът... Както и да е... Няколко дена преди това другарката Иванка Борисова от Шесто основно училище "Митко Палаузов" бе минала и ме бе записала за ученик. Гошо Голяка й казваше, че съм малък още, шест месеца разлика при седемгодишните бе голяма разлика, но аз настоях, даже застанах до него и другарката Борисова установи по ръста, че съм по-големия и ме записа. Мама ме държеше за ръка, аз се срамувах и се дърпах, защото бях голям, пък мама ме държи като малко дете. Бях висок и другарката Борисова ме изтъпани най-отпред. Като ме накара да хвана за ръка едно високо къдраво същество от съседния пол - сега може да се каже от комшийския пол по съвременните конвенции, но тогава усещахме интуитивно нюансите на думите. Няма синоними, има близки по смисъл нюанси между думите. Не го знаех това тогава, но днес мога да се закълна във верността му. Хванах Снежа за ръка, потънах в земята и сянката ми пое навътре в училището под звуците на фанфарите. Фанфари наистина имаше, защото Керяка - първият музикант, направил фанфарен оркестър в България - ръкомахаше пред музикантите от горните класове. Някои от тези музиканти още на другия ден започнаха да ядат бой от мене, защото мислеха, че са големи, но не държаха много на бой... Влязохме в класната стая - на първия етаж последната врата вляво - срещу нашата врата бе Първи "А" клас на другарката Станчева. Седнахме - аз бях до Снежа на последния чин до прозореца вляво - от гледна точка на катедрата бяхме вдясно. На първия чин в средната редица бе Здравка Колева и Рена, с която още същата зима паднаха в женския басейн, след като ледът се счупи под краката им докато се пързалят. Пламен Соколов бе на последния чин вляво, току до вратата заедно с Николай Димитров Енев, който сега се спасява от българската действителност в Германия. Джоната, леко да му е небето, и Гошо Голяка бяха в средната редица по средата. Сега, като се замисля, колко неща човек може да помни след петдесет и седем години... Сигурно съм се учил още тогава да разглеждам детайли, да ги помня, да ги запечатвам в главата си. Понякога други са се учудвали на паметта ми, понякога аз се чудя сам на себе си. Оказва се, че единственото нещо, което мога да правя с тази памет е да съхранявам цялата мъка на човечеството в главата си. Тогава си мечтаех да се разболея от всички болести, за да излекувам по този начин целия свят. И не съм подозирал, че аз ги боледувам тези болести, съпричастен съм към болните... Но така и не излекувах никого. Но аз продължавам да боледувам... Другарката Борисова попита тогава - според мен ни в клин, ни в ръкав - кой ще стане да каже стихотворение, да изпее песен, да разкаже нещо. Аз вдигнах ръка - според инструктажа на мама и множеството вкъщи, което ме чакаше, докато аз се изявявам на моя първи учебен ден. Излязох, посочен от класната, на подиума, казах, че се казвам "Бате Ицо Христо Недков Стоянов Буката" - тогава имах толкова имена. Години към тях се появиха "Габровеца в Смолян, писателя, поета, журналиста, скандалджията", и всички те изричани с неприязън. И започнах да пея една от песните, които татко пееше вкъщи, акомпанирайки си с китарата, на която така и не се научих да свиря. "Марина, Марина, Марина... Марина, Марина, Марина... Марина, Марина, Марина... " Докато Борисова разбра, че повече няма да изкопчи нищо повече от мен и с погалване по главата ме принуди да спра вдъхновеното си пеене. Сега си спомням, че си почеса ръката, с която ме погали, убодена от иглите, които мислехме, че са коса. Първият й досег с трънливия Христо Стоянов бе сравнително безобиден, но предупредителен. А когато се прибрах вкъщи на въпроса на чакащите ме как е минал Първият учебен ден, аз разтворих "Работническо дело" и потънах в световните новини и дописките за предсрочно изпълнени петилетни планове. Ами, това е...

Няма коментари: