ГОСПОДИ, ПРОСТИ...

Гледах интервю на мой приятел. Добър писател. Илюстрираха интервюто с "посещение" в черква - той е много набожен, но все още нарича храма "църква", а не черква. Да. Влизането в черквата бе илюстрация на интервюто - той се кръсти пред камера, пали свещ пред камера, целува ръка на свещеника пред камера. Вярата, въцърковяването е нещо дълбоко интимно и показност не е нужна. На кого палиш свещ пред камерата, приятелю. В Сърбия моите роднини ми показаха как свещта се нарича, целува се свещта и чак тогава се пали. Влизането в храма е нещо дълбоко интимно и не е необходимо да бъдеш на показ вътре. Един мой ученик скоро ми взима интервю в една телевизия и ми предложи да хвърлел книгата ми във въздуха и аз да съм я хванел. "На това ли съм те учил, рекох, да хвърляш книги"... Да, скъпи приятелю. Сега разбрах, че набожността, християнското смирение може да бъде поза. Стана ми обидно - и за Христос, и за теб. Ще се помоля за теб... Въпреки че не влизам в черквата да хленча и да се моля, а да помълча малко с Бог. Той си е свършил работата - създал ме е и не е необходимо да го моля за допълнително здраве, късмет или каквото и да е там. Бог не е джипи, той е Отец.