ГАБРОВЕЦЪТ КАТО НОВА РАСА

Трябвало е първо да се появи един ковач. Ковачът е трябвало да си намери проход. После … После дошли останалите. Дядо Дянко си е направил хан по стария път към Шипка… И отсядали при него всякакви – от Фердинанд до обикновения керванджия. Виждали хората, че това е хубаво, и започнали да се заселват. Радвали се, като се появявал нов съсед и му помагали. Той после помагал на тях. Или започвал да работи в тяхното предприятие, или те започвали работа при него. Така постепенно се появила нова раса – габровецът. Най-мукаятлиите, най-инициативните и трудолюбиви хора се заселвали по тия ширини, които всъщност не са ширини, защото се оказвало, че това е центърът на България, та заселвали се тия хора, събирали се помежду си, влюбвали се един в друг. Женели се, кръстосвали си гените и така започнал да се появява габровецът. Някои може да си помисли, че това е сбирщина от гени, но става въпрос за естествен подбор. Събирали се и се кръстосвали гени на мукаятлии и работливи, на интелигентни и умни (има разлика понякога), на красивите с още по-красивите. Животът се зараждал тука. Започнали гените да шават, да мърдат, да се състезават. Лесно е да се състезаваш с моженето на другите, но е трудно да се състезаваш с щедростта на другите. И така се появил Пенчо Семов. Започнал първо да се състезава със самия себе си. Иван Хаджиберов започнал да раздава светлина – подарявал по една електрическа крушка на всеки, който включи електричество в къщата си. Цяла крушка… Че това е все едно да подариш плазмен телевизор на всяка къща сега… Електрическа крушка. По онова време. Пенчо Семов направил кораб в гората, Рачо Ковача си седял в реката, закичвали го с мартеници понякога, понякога го преобличали с кенарена риза – да не си мислят минаващите, че не можем да преоблечем родоначалника си. Децата се възпитавали от всички вече. Ако на съседа детето не поздрави, или не си свали шапката ще му направиш забележка. Родителите на това дете пък ще направят забележка на друго дете. Привечер родителите ще вземат по едно столче, ще седнат пред бакалията… Първо те. После децата им. После… И ако дълго време не си бил вкъщи – защото Габрово винаги е „вкъщи“, където и да живееш по света – та, ако дълго време не си бил вкъщи ще си помислиш, че времето е спряло. Защото не можеш да разбереш кой е седнал пред бакалията – дядото, когото си оставил там, бащата или неговият син. Защото те си и приличат, на всичкото отгоре. И как да не си приличат, като сме отделна раса вече габровци. Със свои табиети, външни и вътрешни расови белези, характер, възпитание… Защото тука се е заселвало генетично най-доброто от цялата ни България. Независимо коя България е – беломорска, македонска, западни покрайнини, банатско, гръцко… Всички тези гени са се задвижвали от центроустремителните сили, центрафугата на времето ги е завъртала в постоянния географски център на България и… ето ни габровци… Ами, това е…