БЪЛГАРИНЪТ

От известно време стринка ми е в Дом за възрастни хора. Гледам ситуацията и набирам сили за прескачане в онзи край на живота си. Сблъсквам се с трагедии. А най-голямата трагедия на българина е да трупа цял живот къща и накрая да си отиде на прага й. Далеч от нейният праг да си отиде. В стаята със стринка е Ваня, която, освен за къщата си плаче и за вилата си. И ... Не, не плаче за децата си. Оплаква децата си, които не намират време за нея. Защото не можеш да плачеш за такива хора - такива хора можеш само да оплакваш. Защото не е страшна старостта, не е страшно, че един ден си отиваме от този свят. Страшно е, когато преди да си тръгнем оттук умре човещината в нас. Много е страшно, когато преди нас си отиде човещината. Искам да оправдая тези, които са заточили, оставили, предали на грижи своите родители тук. Нямат възможност понякога - по цял ден на са на работа, няма кой да обслужва родителите им. А те имат своите болести, нужди... Една от причините да не прибера стринка ми вкъщи... И това не е извинение. Всеки ден ходя, нося й храна, опитвам се да облекча старините й. Стоя, говоря си с двете - стринка и нейната съквартирантка... Опитвам се да отвлека мислите им, да им дам малко оптимизъм... Какъв оптимизъм да им дам - колкото повече оптимизъм им давам, толкова повече на неговото място в мен се настанява гледката с тях двете. Санитарките с гумени ръкавици, памперсите, пъшкането, сълзите, отчаянието, невъзможността да направят нещо, деменцията, склерозата, смъртите зад гърба им, незнайните смърти... О, незнайните смърти. Смъртта на чичо ми е незнайната смърт на стринка. Не мога да й кажа. Не мога. С деменция е. Ще й кажа днес и утре... Утре пак трябва да й кажа. Защото тя ще е забравила как е плакала вчера за чичо, как си е спомняла целия им съвместен живот - на пук на деменцията, как са градили дом, как са отгледали дете... Не може да й причиня това... Всеки ден се каня да й кажа, и всеки ден не се решавам... До днес... Както всеки път отварям с крак вратата, защото съм й сготвил дроб сърма, бисквити нося, бахур, който толкова харесва Ваня, която, не знам защо, моята стринка нарича Мария... Или е от деменцията, или просто й прилича на Мария... Може би защото и двете не живеят в домовете си, а в нещо, което наподобява пещера... Като битови условия... Ваня се радва на стъпките ми, стринка казва своето: "Хайде, бе, Иче, ние се забравихме с тебе"... И докато стринка пита защо не искаме да й кажем, че баща й е починал и аз докато й обясня, че тя е на осемдесет и пет години и той трябва вече да е на сто и двадесет. Което значи, че не е възможно да е жив - дори не смея да кажа, че е починал. Казвам й само, че не е възможно на толкова години да има жив човек. Стринка е логична, пресмята и казва, че е така. Утре ще се повтори същата сцена. Същото убеждение. Докато аз обяснявам на стринка логиката на живота, Ваня, като хронист на стринка казва, как тя се е съблякла през нощта, как е тръгнала гола към тоалетната, как обаче е отворила и външната врата, защото объркала посоките и ще трябва май да й обяснявам с компас в ръка утре азимутите, световните посоки на компаса, за да се ориентира към леглото. Стринка излязла навън, по коридора, Ваня станала, върнала я... Оставила я да си легне и когато се обърнала... О, когато се обърнала видяла мъжка фигура в стаята. Първо било само фигура, защото Ваня има пердета на очите, после се оказало, че фигурата е на мъж, и чак накрая се оказало, че е мъж. И когато тя го попитала смело кой е какво търси в стаята, той с гордост отвърнал: "Българин" и напуснал стаята... Ами, това е...