АРИСТОКРАТЪТ ГЕРОВ

(Петдесет и трето писмо)

Пристигаше точно в десет преди обяд. Сядаше до прозореца, точно зад опашката на „Пегаса“. Изваждаше от десния джоб на панталона си цигарите, дълъг „Средец“ с бял филтър, вадеше цигара и запалваше. После идваше Рена. Или Роза. Ако те имаха работа, да си говорят с Джагаров в „Тихия кът“, идваше Мария и му носеше малката водка. Винаги имаше едно място на тази маса и всички знаеха, че то е за Александър Геров. Винаги пиеше малка водка, както винаги пушеше бял „Средец“ сто милиметра с бял филтър. Сигурно това е някакъв признак за аристократичност. Постоянството. И навиците. И аз винаги минавах по един и същи път от „Майор Агов“ 9 на гърба на ИСУЛ, където ми беше квартирата. Минавах покрай паметника „Левски“, градинката пред Университета, после пресичах по жълтите плочки, поглеждах през прозореца на „Варшава“, за сведение само, градинката пред „Кристал“, който тъкмо го бяха построили, по „Раковски“, надничах през витрините на „Прага“, на Унгарския ресторант в съседство после, Площад „Славейков, Малко по „Московска“ и „Ангел Кънчев“ 5. Ако Боян портиерът не ме пуснеше в кафенето минавах без да ме види през витрината и сядах до бай Сашо. После Левчев ми даде пропуск и веднъж дори се скара на Боян портиера. Каза му: „Аз на Христо Стоянов съм разрешил да прави скандали“… И, честно казано, никога не го разочаровах. Правих принципни скандали, разбира се. Казвах кой е талантлив, кой е графоман. Но го правех без знаци и шушукане зад гърба. Това беше ново за тази прослойка на обществото, които обичаха да си шушукат зад гърба. Странно, но само това не се е променило при тях. Иначе идваха нови писатели и поети – все по-неграмотни и все по-бездарни. Старите поети си отиваха и техните пози се заемаха от други. Но бяха само позите им. Когато виното в една бъчва свърши, бъчвата се разкисва. И по масите сядаха празни като бъчви, но миришещи на вкиснало млади поети. Говореха помпозно, дори напевно говореха, сякаш пишат стихове. Други слушаха, а после, след като затвореше ресторантът, взимаха една бутилка и отиваха на гости на Петко Михов, за да кажат кой какво е говорил. Петко беше завършил филология и знаеше наизуст цялата руска поезия. Беше официално наблюдаващото ченге на СБП от Шести отдел. И сега, като рецитира Маяковски и Есенин плаче. Петко искаше да му рецитират поезия, а не доноси в мерена реч. В „Тихия кът“ Джагаров отдавна бе отворил кафенето, след като бе затворил бара на Парк-хотел „Москва“… Аз пристигах и сядах при бай Сашо Геров. При Джагаров можеше и по-късно, защото той се заседяваше. Бай Сашо казваше на Роза, или Рена да ми донесат и на мене една малка водка. Това са единствените малки водки, които съм пил в живота си. Не смеех пред него да кажа да ми сипят нещо нормално, което значеше над сто грама. И чаках. Преди месец ми беше излязла първата книга и бях дал на класика книжка. Пак на същата маса. Единадесет години я чаках да излезе и все за нещо я връщаха. Но един ден на ръкописа се появи онзи огромен червен печат: „КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА“ и след два-три месеца излезе. Изкупих триста бройки от тиража и започнах да раздавам. Предимно на студентки във ВИТИЗ, после пътят за квартирата зад ИСУЛ беше лесен. Вече се появяваха първите отзиви в печата, имаше критика тогава. Сочеха ме едни за явление, други, като Сашо Йорданов се чудеха „как може в това хуманно социалистическо общество Христо Стоянов да защитава унизените и оскърбените“… А по-нататък в рецензията се питаше къде са те. Аз четях рецензиите, но не оспорвах написаното в тях. Въпреки че много ми се искаше да набия някого. Но в литературата има принципи и не можех да си позволя да защитавам текстовете си с юмруци. Аз ги бях написал, отгледал, възпитал. И ги бях оставил да си свършат работата. Да живеят. Ако стигнат до безсмъртие – добре. Но и така няма да бъда свидетел на това безсмъртие – нека да ми носят славата, „като някой ек“… Сядах при Сашо Геров, пиех унизително малка водка и чаках класикът да каже нещо за тази книга. Неговото мнение бе важно за мен. Бай Сашо си изпиваше водката, викаше Рена, или Роза – плащаше. И излизаше. Цял месец. Вече бях готов да го попитам дали е прочел книгата. Един ден седяхме пак така, пак така си изпихме малките водки, пак си прибра цигарите, пак излезе навън и си тръгна за вкъщи. А аз се прибрах в квартирата зад ИСУЛ с ясната мисъл, че нищо не съм направил и въобще защо съм написал тази книга, която, освен че не промени света, ами и Александър Геров не я е прочел даже. А така ми се искаше поне света да променя, ако не Геров. Прибрах се в квартирата, надникнах в пощенската кутия, извадих едно писмо. Понякога получавах писма, обикновено в тях се казваше, че са си намерили друг. И разчетох на плика името на Александър Геров. Ако мислите, че съм отворил с ритник вратата, само и само да остана насаме с писмото – не сте се излъгали. Много. Не беше с ритник, обаче. Просто много бързо я отворих, забравих да я затворя сетне. Отворих писмото – ръцете ми трепереха като сега. А те сега много треперят. И се зачетох в писмото: „Другарю Стоянов, Аз получих първата Ви стихосбирка „Шепа живот“. Аз я прочетох. Тя много ми хареса… Подпис: Ал. Геров“… Няма човек, който да ми е дал книга след това и аз да не съм му казал какво мисля. Но няма вече пощенски кутии. И вратите са блиндирани. А колкото повече блиндирани врати има, толкова по-малко аристокрация е останала…