ПЕТ ХИЛЯДИ

(Петдесет и второ писмо)

Обичах да се прибирам вкъщи. Правех го рядко по други причини. Мама се беше омъжила за един старшина и не исках да се засичам с него. Изпитвах някакво отвращение от този човек. Беше ми твърде хлъзгав, въпреки че беше междуармейски шампион по джудо на страните от в Варшавския договор. После се оказах прав. Сигурно инстинктите на синовете са толкова силни, колкото и майчините. Когато мама влезе в болница този човек я остави гола в нея и се прибра в Смолян при любовницата си. Използвах времето, в което знаех, че Манол го няма. Работих в „Кремиковци“, живеех на квартира в София. Квартирата ми срещу Военна академия нямаше дори тоалетна. Да не говорим за бани и други из-лишни луксове. Вярно е, че, излизайки от работа не можеше да не се изкъпеш. Въпреки това ползвах банята (имаше обществени бани тогава, което значеше, че и не всички софиянци имаха по домовете си такива луксове), та, ползвах банята до театър София. Взимах си кабинка и чаршаф за бърсане – струваше десет стотинки тази услуга над цената от двадесет и пет стотинки. Аз се изхитрявах, като с чаршафа от къщи се бършех, после го оставях в банята и си прибирах „служебния“ чаршаф за постилане. Така винаги имах чисто спално бельо. Квартирата имаше мивка, която се ползваше и за тоалетна. Лукс в центъра на София за двадесет лева наем на месец. Към лукса се прибавяха и честите побоища на хазяина над хазяйката, като това ставаше точно до главата ми, тъй като ни делеше една врата, заключена от тях. Беше почти самостоятелна квартира, ако се изключат сексуалните хъркания на хазяина след поредния побой. Тогава нямаше порно канали, пък и нямах телевизор. Но за сметка на това получавах възможността да наблюдавам садо-мазо през ключалка-та. Не се възползвах нито един път от това, кълна се в думи-те, които ползвам. А те си останаха най-святото нещо след мама и децата ми. Заради това ми ставаше много мъчно за мама понякога, хващах първия „стоп“ и заминавах за Смолян. В „Кремиковци“ се бях уредил на работа в ТР като кранист с прекрасен режим на работа. Работех по дванадесет часа петнадесет дена без почивка, а после петнадесет дена пиех огромната си за онези стандарти заплата. Най обичах, когато заплатата привършваше, да се вдигна и да отида до Смолян при мама. Тогава не и казвах „мамо“. „Мамо“ за-почнах да и казвам едва на гроба. Тогава тя беше „наборчето“, защото веднъж ми каза: „Ичо, мама, набор ми стана, акъл не ти дойде в главата“… Беше много младолика и понякога можеше да минем за наборчета. Хващах „стопа“ малко след „Орлов мост“. Тогава нямаше още магистрала и по калдъръмите на Костенец и Ихтиман, такър-такър през Асеновград, та в Смолян. Мама никога не беше предупреждавана. Нямаше телефон, аз – също. Но винаги е усещала по някакъв начин идването ми. Даже отваряше вратника и с усмивка ми казваше: „Тоз път закъсня“… И хубавите и манджи. Татко я беше научил на две неща – да готви боб и да плете чорапи. Мама работеше като майстор-готвач и плетеше фантастични фланели. И правеше най-хубавите пържени кюфтета. И най-хубавата гъбена каша. И най-хубавите панирани филийки. И понеже съм започнал да я хвали, мама беше родила и най-хубавия син, който можеше да се роди. И най-лудият син – също. И най-лакомият, защото, каквото и да ми сипеше, биваше ометено тутакси и чинията лъсваше за втора порция. Искам да ви кажа, че най-хубавият комплимент за една майка е детето и да поиска още и още от манджата и. Пробвайте. Това стопява всички напрежения между родител и дете. Опи-тайте с „допълнително“, опитайте с това „може ли още малко“ и ще видите най-лъчезарния майчин поглед. Изпробвано е, работи. Мама цъфваше и започваше да ми обяснява как точно е приготвила тази манджа. Странно, дали пък така не се научих да готвя? Защото винаги съм мислил, че сам съм се научил. С помощта на Неволята – майката на всички бекяри. Но е било от мама, която ми е обяснявала кое кога се слага и да не съм посмял да сложа сол в боба, преди да се свари. Защото никога няма да се свари. Как, ако пресоля манджата, да сложа два небелени картофа в нея. Обирали солта. Не пробвайте това вкъщи. Защото зависи от това колко сол все пак си сложил. Един ден мама не ми отвори вратата. В интерес на истината аз никога не съм имал ключ от този дом. Никога. Когато се преместихме от Габрово портата на тази къща имаше един ключ. Който пъхахме под нея, като оста-вяхме връвта, с която беше вързан, да се подава изпод нея. Така и не направихме втори ключ. И никой не ни е обирал. Нямахме и звънец, разбира се. Усещах, че мама е вътре. Потропах по настоятелно, чуха се стъпките й. „Ичо, ти ли си“, „Ами, кой друг“ и мама отключи. После пусна резето. Ако ключът го няма под вратата, значи е пуснато желязото – така викахме на старото устройство за барикадиране. Къщата беше над сто и шестдесетгодишна и даже имаше в долапа скривалище за хайдути. Тяхната липса се запълваше от мишки и плъхове. С една дума в детството си обитавах направо един учебник по история. И от всичките ми съученици единствен знаех, че от историята не остават дори „пожълтелите и страници“, защото тях ги изяждат домашните гризачи. Мама отвори, после тръшна резето и влезе. Аз – подир нея. Седна на диванчето в кухнята и продължи да брои едни петолевки. Къщата имаше четири стаи, но дори когато живеех в нея никога не съм имал своя стая. Мама беше маниакална чистница и, преди да влезе след работа вкъщи, хващаше метлата и измиташе отгоре до долу. Всеки ден. Без изключение. Заради това нямах и самостоятелна стая. Преброи парите, накара ме да ги преброя и аз. Пет хиляди, казах. Толкова са, каза. Върза ги с ластик и ги мушна под дюшека на диванчето. Беше старо кухненско диванче. Какво ли е сънувала с парите под главата си? Тя не беше скъперник – просто беднотията, емигрантският живот я бе научил на пестеливост. Не е е придобила този навик в Габрово, защото пък баща ми беше с редки пръсти. А е габровец. Мама знаеше, че никога няма да „пипна“ и не се страхуваше да узная скривалищата и. Най-сигурно криеше парите в един стенен часовник. Имаше малък механизъм, но за това пък тиктакаше толкова хубаво, че парите сигурно се размножаваха с удоволствие в него. Така, както мишките в хайдушкото скривалище. На другия ден сутринта, вече готов за тръгване, я помолих да ми даде пет лева да се прибера до София. Мама ме погледна учудено и каза: „Нямам“. Да кажеш, че нямаш, при положение, че спиш върху пет хиляди лева по онова време ми се стори доста глупаво извинение. И допълни: „Няма да си развалям парите заради тебе… Научи се да си имаш винаги…Защото един ден няма да ме има да ти дам“... И сега, като кажа на жена ми че нямам, тя ми казва да извадя от скритите. Защото винаги, ама винаги имам едни пет лева из гънките на портфейла. Да ми напомнят за мама.