Има талантливи художници, но бездарни човеци. Има и талантливи човеци, но бездарни художници. Тука ни е събрало обаче едно изключение, защото Владимир Киров е и талантлив художник, и талантлив човек. За разлика обаче от художника, чиито картини могат да се купят, талантливият човек само се печели. Защото пари за картина можеш да заработиш, но човек… Да спечелиш човек е нужно само да носиш човещина в себе си. Въпреки че талантливите човеци са много наивни, а това от опит го знам. Лесно се печелят. Разбира се, че като влезе някой в зала с картини не е дошъл да си вземе човек. Така че сега ще ми се наложи да говоря за художника Владимир Киров. Бих говорил и за учителя Владо, въпреки че не ме е учил на живопис. Но ме е учил на човещина. Ей така, между другото… Но, преди това. Когато притежаваш картина от Владо със сигурност притежаваш и част от Владо. От добрината на Владо. От човещината му. И от волята му за живот. Защото волята му за живот е толкова силна, колкото таланта и човещината му. И не за друго, а защото не може да си представи, че ще остави нещо недовършено на този свят. Недовършено добро… Защото точно такова нещо няма. Да не довършиш доброто, което си започнал е невъзможно. Защото доброто става част от приемника. Даже го обсебва напълно. Злото може да остане недовършено – и остава белег от него. Доброто не оставя белези, доброто оставя красота. Понякога си казваме, че добрите хора си отиват от този свят за разлика от лошите. Не е така. Просто не забелязваме добрината. Едва когато добрият човек си отиде усещаме нейната липса. Защото добрината не се вижда, липсата на добрина се усеща… Ако продължавам така сигурно няма да мога да кажа нищо за картините. За големите портрети и миниатюрите до тях. Правени с еднаква любов. Ако миниатюрите се правят с по-малко любов то излиза, че малките холандци не са имали време да обичат. А Владо е човек, който обича. Разкъсан между учениците си, децата си, картините си, кучето Иванчо, гроба на Светла… И неговата паметна плоча до нейната… Да не би да затрудни останалите те да му правят паметник… И операционните маси, на които му се налага от време навреме да присъства. Кучето Иванчо не присъства в тези картини. То е чистокръвен мелез. Но в картините на Владо присъства неговата душа. Душата на мелеза Иванчо е хрътка. Афганска хрътка. И никой не може да ме убеди в противното, защото Владо го е нарисувал. Аз нали ви казах, че е трудно да се говори за добър човек като за художник. Не съм очаквал, че в една миниатюра може да влезе цялото мироздание. Целият космос в една миниатюра. Перспектива, живопис, анатомия, пластичност, дълбочина… Цялата сложност на живописните техники. Всяка от тези миниатюри е урок по естетика. И урок по композиция. Винаги съм си мислил, че всяко художествено произведение е автопортрет. С цялата му обърканост и неподреденост, с цялата му повторимост и неповторимост. И тука ще видим, че душата на Владо е крехка. И свири на роял. И е гола. И пуши цигара. Като видя картина на Владо ми иде да рецитирам Христо Фотев: „Колко си, хубава, Господи. Господи, колко си хубава. И очите ти колко са хубави, и ръцете ти… „ А най-характерното при Владо е пълната завършеност. Защото дори рамките са част от композицията. Бил съм свидетел как работи върху рамките… Върху онези метални часовници и безкрайности. И ние сме част от тази безкрайност сега. Съучастници сме на безкрайността. Без дори да си зададем въпроса как стана така… Ами, просто стана така…
Христо Стоянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар