ХРИСТО ЕДРИН

Беше огромен мъж. Такива хора българинът определя с една дума – мъжага. Когато се каже „мъжага“ в тази дума се съдържа пол, занятие, ръст, килограми, характер, поведение, чест, достойнство, характер, воля, семейно положение… В тази дума може да се съдържа дори и нежност. Ама не много нежност, само колкото трябва. Обикновено мъжагите нямат чувство за хумор, но търпят на такъв. Може да стане, да те размаже с палец на масата, ама ще те гледа отсреща, ще ти се усмихва и нищо, ама нищо няма да направи, за да те спре да го взимаш на подбив. Дори ще налее малко масло в огъня и ще допълни и нещо, което уж му се било случило. Примерно – да извади предната седалка на трабанта, за да може да седне на задната и така да го кара. Дорде не го спрат катаджиите и не го попитат къде е шофьорът, а той да си подаде главата през задното стъкло... И когато всички очакват да им каже какво точно е споделил с контролните органи да каже, че трабантите нямат задна врата и съответно задното стъкло не се нито спуска, нито вдига… Цяла нощ всички да си мислят, че на негов гръб си правят хубавото, а накрая той да им покаже другата страна на монетата. Без да се ядоса, без да се разсърди. Беше бохема, но не участваше в скандали. Пишеше сатира. Понякога си търсехме един от друг хонорарите, защото се било случвало или той да вземе мой хонорар отнякъде. Или аз негов. Защото и трите ни имена съвпадаха. Дотолкова ни съвпадаха трите имена, че дори имаше едни моми, които се прехвърляха от мен на него, после на още един с нашите имена. Христо обаче станал „Едрин“ и за това съм бил виновен единствено аз. През 1976 година публикувах първото си стихотворение в списание „Пламък“, Едрин, който още не е подозирал даже, че вече е Едрин прочел стихотворението ми. И вместо да го хареса, както се полага в такива случаи, в които някой прочита мой текст, той се възмутил и си казал: „Отиде ми хубавото именце“… Казал си го с апломба на Благоев, който казал: „Съсипахте ми хубавата партийка“. Освен половината от моите килограми, които бе добавил към снажното си тяло, ни различаваше и годината на раждане – беше с две години по-малък от мен, ама пък за сметка на това не му личаха. Аз бях две трети от неговите килограми, но вече публикувал стихотворение в списание „Пламък“, докато той още не бил излязъл от дома си, когато го прочел това стихотворение точно тогава, когато трябвало да отиде да занесе първия си литературен текст някъде. Но как да го занесе, като толкова си харесвал името, пък то било вече запазено. И до известна степен опорочено от някой, който направо в буквалния смисъл в този момент му разкатал фамилията. Погледнал се съсипан от този факт в огледалото, откъдето вече не го гледал Христо Недев Стоянов, а го гледал победоносно един Христо Едрин. Лошото е, че и трите ни имена съвпадаха. Освен няколко прекрасни момичета по-късно, които също напълно ни съвпаднаха… Но това беше във времето, когато и с Иван Вазов да ти съвпадат имената ще ги смениш, и ще оставиш учениците от всички поколения да псуват първообраза, докато си мислят, че друг Иван Вазов не може да има…