ВОНЕЩАТА ВОДА

От този мост на Вонещата вода, над Хаджицонев мост, (по наше време квартал „Смирненски“) и Пенчо Кериния не смееше да скочи. А Кериния от последния етаж на небето бе готов да скочи, стига да знаеше, че отнякъде го наблюдават две топли женски очи. Този мост бе запазен периметър за децата и когато скачахме от него нямаше никакъв начин отнякъде някой да каже, че Кериния ще скача, което значеше, че трябва да опразним водното пространство. Обикновено се къпехме чисто голи, защото не трябваше да знаят родителите ни, че сме били в досег с водата. Баща ми намираше начин да разбере, приближавах към него, той драскаше с нокът по кожата ми и оставяше по нея широк белег. „Къпал си се“, аз навеждах глава. Но я навеждах не от покорство. Яд ме беше, че ме е разкрил. Де да имах резервна кожа, пък да го видя как ще познае. Аз казвах ли му да не трепе рибата под рибарника с бомби. Даже ме взимаше с него и после бягахме от горския, който винаги чуваше гърмежа на бомбата. Аз бягах с татко, но нито един път не казах на мама, че горският й праща поздрави по мен. Срам ме беше, защото не знаех още всички думи на възрастните. Вонещата вода беше мястото, където цяло Габрово се изсипваше през неделята, тогава в събота хората работеха още, постилаха одеялата по поляните, ние децата се мотаехме съвсем голи пред очите им. Пускаха ни да си топнем само краката в реката, но ние ги издебвахме и нагазвахме крадешком до глезените… После до коляно… И, толкова. Дълбокото беше под моста и заничахме какво правят по-големите от нас. Реката минаваше през един процеп на скалата и бе издълбала вир около два метра, два метра и половина в нея. Ние надничахме тайно и се заканвахме, че догодина, само да пораснем и ще дойдем тука да плуваме. И въобще не се питахме къде ще се научим да плуваме, след като родителите ни не ни пускаха да нагазим на по-дълбоко от глезен в реката. Знаехме, че е много дълбоко под моста, но никой не скачаше от него. Защото бе толкова тясно и може да се уцели не вира, а скалата. Наистина беше много тясно. Въпреки това вечерта след всяка неделя се отпусках в леглото, заслушан в изворчето, което извираше в стаята и си мечтаех как един ден ще отида и ще скоча от моста. Първо обаче ще пусна няколко камъчета, за да намеря точно мястото, от което да скоча. И като застана там ще затворя очи и ще скоча. Първият път ще скоча като „кол“ – с краката надолу. Ще се забия във водата и нарочно няма веднага да изплувам, за да се изплашат всички, които ме гледат. Ще далдисам и по дъното ще отида до другия край на вира и ще седна във водата. Но те ще гледат там, където съм скочил и няма да ме видят. После ще гледам кой пръв ще скочи от приятелите ми да ме спасява. А когато излезе и се приберем после на Дядо Дянко, аз ще му подаря нещо мое, което той тайно искаше да има. Даже, ако е Ичо Джона мога да го науча да решава задачите по математика. Или да му изрецитирам „Опълченците на Шипка“ така, както го рецитира Константин Кисимов от грамофонната плоча, която ни пускаше Недка Пенева в час по литература. Ако пък скочи Гошо Голяка аз ще набия утре всички, дето днес са го били, само защото мене ме е нямало да му помогна… Не трябваше да си тръгвам толкова рано от училище, ама бързах да се прибера, че да хукна после насам. Защото не исках повече да мечтая. Исках да скоча най-после от този мост. С другите деца си разказвахме, че брата на едно от тях дори веднъж бил скочил във вира. Странен вир беше този. Хем вир, но всъщност водата образуваше точно там бързей. Сигурно ако скоча, си казвах, водата направо ще ме отнесе накрая и другите няма да забележат какво съм направил и как ги гледам и им се смея, седнал на бента, където свършваше вирът. Събрах камъчета и ги оставих там, откъдето трябваше да скоча. Приблизително там. Промуших се през перилата на моста, децата крещяха: „Бука, недей. Какво правиш. Ще кажа на майка ти“, усетили намеренията ми. Аз започнах да пускам камъчета, а водата отдолу направо ги отнасяше. Направо ми се прииска по едно време да дойде горският, който пращаше поздрави на мама по мен и татко, но не ни хвана. Искаше ми се да дойде, да ме хване за ухото, само и само да не правя тази крачка в празното пространство. Защото страшничко си беше. Много страшно даже. Но горският не дойде, децата долу бяха заети да ми викат да не скачам, защото щели да кажат на нашите. На мен ми минаваше целият живот пред очите, сетих се, че баба Йова щеше да ми прави баница довечера, а аз може даже да не се прибера и да я опитам, защото сигурно ще ме извадят много умрял изпод моста. Дори не знаех от какво се страхувам. Не познавахме още смъртта – аз лично знаех за нея от учебниците и от баба Василица, която преди няколко дена я бяха погребали. Но пък стана толкова известна, че на всеки уличен стълб и бяха залепили некролога – чак до Шесто основно училище „Митко Палаузов“. Зад мене бяха рибарниците, между тях и мене беше изворчето с вонеща вода. Водата миришеше на сяра и разправяха, че от другия край на България веднъж дошъл един слепец, измил си очите и прогледнал… Обърнах гръб на всичко това, хвърлих камъчета в дълбокото, намерих центъра и… скочих… Скочих. Пред изумените погледи на всички. После излязох от вира и отидох на изворчето да си наплискам очите – от страх. Когато ги наплисках и отворих очите си видях, че детството току-що беше свършило. От лековитата вода е било, не от друго…