ДНЕС Е МЕЖДУРАНОДЕН ДЕН НА ВЪЗРАСТНИТЕ ХОРА И ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА... И ТЪЙ КАТО СЪМ В ДВЕТЕ КАТЕГОРИИ ДА ВИ ПОЧЕРПЯ С НЯКОЛКО СТАРИ СТИХОТВОРЕНИЕ...

ДНЕС Е МЕЖДУРАНОДЕН ДЕН НА ВЪЗРАСТНИТЕ ХОРА И ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА... И ТЪЙ КАТО СЪМ В ДВЕТЕ КАТЕГОРИИ ДА ВИ ПОЧЕРПЯ С НЯКОЛКО СТАРИ СТИХОТВОРЕНИЕ... (А на тези, които не признават и не  познават класическия стих - извинявайте, но поезията без него не може. Както и на тези, които не признават свободния стих - и без него поезията не може. А на едните и другите да кажа - ако не са плували и в класическия, и в свободния стих те се давят в леген с леко влажна вода...)

ВЛАКЪТ

На сина ми Любомир и в памет на баща ми

Сигурно ще е последна тази гара, заспала

в ъгълчето на живота,

щом не е посочил Господ в географията на ръката

други гари.

Как само се катери свирката на влака на релсите

по камертона –

как въздишат дробовете и съска въгленът

на слънцето от парата.

Аз от колко време вече този миг очаквам –

влакът да пристигне.

Във огнището сърцето си да хвърля – малко дъх

да си поеме.

Като куфар петдесет години със спомени

го тъпках и със дрипи,

а сега, с канап овързано сърцето, със мен

на тази гара дреме.

Своя морз часовникът почуква, а от другата

страна на телеграфа

баща ми чака вест от мен – с букет

от ангелски пера в ръцете.

Синът ми прати телеграма, че имал работа

и трябва да почакам,

да не хващам този влак, защото коловозите му

водят към небето.

Но ето го локомотивът със черно расо

и кадилница от мрак приижда.

Във вагоните му конски спят душите на умрелите

и си почиват…

И не можем ли с баща ми да отложим нашето

небесно свиждане,

щом влакът всеки ден товари и със някого от

тази гара си отива…

СБОГОМ

или

СИНЪТ МИ ЗАМИНАВА ЗА АМЕРИКА

Някога исках да командвам кораби.

По дочените гащи на морето

лунният кант ме изпълваше

с капитански възторзи.

Но после –

ах, после –

смъртта смъкна офицерските пагони от небето –

слънцето, луната –

и ги приши върху раменете на баща ми.

Баща ми стана капитан на своята подземница.

Преди да сгъна поредния си кораб от хартия след това,

го изпълвах с тайни знаци до баща ми.

Заповядвах му да се завърне.

През перископа на глухарчето усещах неговия поглед,

но беше рано още да се присъединя към подземната флотилия.

Римите – юнгите на паметта –

растяха със сина ми.

Римите се озверяваха към капитана си.

Отесняха книжните им кораби.

Един ден прекрачиха през палубата със сина ми

и ме изоставиха.

Побеляха стиховете ми от мъка.

Морето посиня като око

на сбил се в кръчмата моряк.

Дългобедрата зора заряза своите моряци

и пристигна тайно във съня ми.

По западния й чорап видях

да се спуска бримката на хоризонта.

Чак до вечната каюта на баща ми.

Вечната каюта на баща ми се пропука.

С единия си крак във гроба му –

с другия – в морето, виждам

как синът ми праща вече книжни кораби

от петолевки…

С морски знак…

ЧЛЕН ПЪРВИ НА БИБЛИЯТА

На Кольо Карамфилов

И беше светлина

и беше мрак

и беше здрач

от здрач

създаде Бог човека

и

човекът беше мургав

после

Бог изсече горите

Бог натроши камъните

Бог създаде за човека пустиня

и

пусна под пустинята нефт

и понеже нямаше какво да се купи

за човека Бог създаде българката

чак на седмия ден

оркестър от сто ангела

свиреше сръбска музика

в един японски ресторант

ЦИГАНКАТА МАРИЯ

На Николай Падешев

Тя семки чопли вече на небето…

Понякога лъска с ръкави луната.

Седи в звездната прах и вика: „Проклето

да е всичко – и тук… И оттатък…

Какъвто животът, такава – смъртта ми.

Две педи душа – за какво съм ти вече.

Аз дълго до тука хомота ти влачих –

ще свърна нанякъде някоя вечер…

Ще почукам на Бога, заседнал във рая –

отдавна е вътре – пие и блудства…

Като всички мъже, и Господ е пияница –

бие жена си, а децата си – псува…

И за тебе ли, Господи, трябва да прося.

Небесни пари да броя за хляб и ракия.

Из квартала твоето древно тяло да нося –

с леген и пешкир вечер нозете да мия.

За какво си ми, Господи? За какво съм ти?

Пусни ме за малко – децата да видя…

Днес е четвъртък и пред старата болница

просят стотинки… Просят стотинки…”

БАЛАДА ЗА ДОБРИЯ ЧОВЕК

и

ВЛЮБЕНИТЕ МРАВКИ

Докато цял живот сърцето безшумно се труди

и гръбчето му – бодро – просветваше в мрака,

собственикът на сърцето живя като луд – и

отглеждаше в своята стая влюбени мравки…

По-черни от душа на търговец мравките бяха.

Със очи от стафиди… С терлици от злато.

Но се събуваха – преди да влязат във хляба,

където се любеха алчно – от лято до лято…

Но нещо се случи… Нещо невиждано стана –

намордник изплете човекът за женската мравка.

За мъжката – синджирче, букаи – от стомана.

Иззида стена помежду им – от мрака до мрака.

С камшици ги учеше после на любов към човека.

Под нозете им тънки палеше свещ – за награда.

По-мъдър беше човекът от старец на няколко

века

и добър – защото на мравки хляб е подавал…

Беше човекът… Но отдавна човекът го няма –

в сърцето му мравките днеска любовно се трудят.

Женската – със намордник – е глуха още и няма,

мъжката дрънчи със синджири и мъртвия буди…