ТЕЛЕФОНЕН ИЗМАМНИК

                     На Тончо

Той е призовкар. Ама от най-добрите. От тия, дето, като ти дадат призовката, и ти се иска да прескочиш съда и да поемеш сам към затвора. Както се казва – връчи ли ти призовка, нозете намират пътя към затвора сами. Даже и килията си ще намерят, биля, както казваше баба ми. „Биля“ не идва от „беля“… Биля си е отделна дума, която и в тълковния речник и спомен не можеш да намериш, биля… Рядко се използва, ама трябва да е на място…

Но, към призовкаря, дето, даде ли ти призовка, сякаш самоходни обувки ти е нахлузил, които освен пътя към затвора друг път не знаят. Но първо се обажда по телефона. Не иска да хаби горивото на държавата и като отиде на адрес да не завари никого. Направо отделна планета си е този призовкар, с отделни морални закони. Първо се обажда по телефона. После се представя. Но не може да каже точно какво съдържа призовката, защото си има и някаква тайна. А никой не знае отсреща призовкар ли седи, джелатин, прокурор, съдия… Или най-обикновен мошеник. Мошеник, измамник, биля. (В подобни ситуации може с чиста съвест да кажеш „биля“, без да ѝ знаеш значението. Не ѝ знаеш значението, ама на място я казваш…)

Та се обажда един път по телефона – принципно, по неговия морален устав. Дочува глас отсреща. На човек на средна възраст. Над седемдесетте, защото аз съм на толкова и ми се иска това да е средната ми възраст. За успокоение тази възраст може да се нарече и „преклонна младост“… Успокоява някакси, нали… Дочува той „ало“-то и казва, че ще посети този, дето е в „преклонна младост“… Казва си речта и вече чака да бъде поканен – поканата не винаги трябва да е с желание. Ама неканен пък съвсем да се натресеш на нищо неподозиращ подсъдим също не влиза в моралния кодекс на призовкаря.

И вече почнал да насрочва час за посещение, когато, вместо да се съгласи, онзи в преклонната му младост, ни една, казал през слушалката на телефона в ухото на призовкаря: „Ела, ела… И патрулка ще те чака“… Но часът бил уговорен и, за да не излъже човека, призовкарят се запътил на адрес… И, както винаги, съвсем точно пристигнал. И, както винаги, звъннал на звънеца. Ама отвътре дори лай на куче не се чувал. Дори мишките подвили куйруци и започнали да чакат призовката да бъде пусната под долния процеп на вратата и да се справят по техен начин с нея. На принципа: „Имало призовка, ама вече няма призовка“… Биля…

Само че призовкарят бил печен и участвал в безброй такива завери, и решил да изчака пред входа на кооперацията, без да дава милостиня на мишките. Това е един от случаите, когато моралът е доведен до жестокост. Слязъл по стълбите, а пред входа на кооперацията го чакали седем-осем, строени като неравноделен такт в народно хоро, мъже в преклонна младост, стискащи в ръцете си бастуни така, както се стиска гьостерица… И всички с току-що извадени от чашите зъби, лъснати като обувки за първа любовна среща…

Попитал призовкарят кое лице от тях отговаря на вписаните в призовката имена, а отсреща подозрително попитали: „Защо искаш да знаеш?“ И тъкмо той да им каже нещо, се чул вой на сирена. Освен вой на сирена светнал син буркан на полицейска кола, на принципа „Работи – не работи, работи – не работи“… Нещо като „свети – не свети“, ама заплашително.

От колата слезли няколко полицаи и тамън да произнесат: „Всички на земята. Ръцете на гърба… Имаш право да мълчиш…“ и така нататък, слезли от колата и се разпрегръщали с призовкаря… Защото в една система работят и едни и същи контингенти издирват, биля… Само че някой в преклонната си младост го помислил за телефонен измамник… И дано след всичко това сте разбрали кога се използва „биля“…