СИРАКЪТ

Понякога сядаше на някоя пейка в парка. И гледаше как на отсрещната пейка някоя майка кърми детето си, прикрила с носна кърпа гърдата си. Бащите на децата идваха и го гонеха. По-безжалостните го биеха. Въпреки че той не знаеше за какво друго може да служи една женска гръд, освен за кърмене. Но другите не знаеха това. Не знаеха, че той сяда срещу кърмещите и мечтаеше някога да е бил дете. Някога и него да са кърмили. Сигурно беше единственият човек, мечтаещ в минало време. Не мечтаеше да има майка, мечтаеше да е имал майка. Някога. Той не се помнеше като бебе, но се помнеше от времето, през което е на улицата. Имаше преди време един бездомник, когото не знаеше как да нарича. Същият този бездомник понякога казваше, че го е намерил до една кофа за боклук. Увит в парцали, в сметта. После самият той няколко пъти намираше детски трупчета, увити в парцали, без да дишат. Той е дишал обаче. И така – до днес. Но му остана навикът да сяда срещу кърмещите майки, хората го гонеха, защото мислеха, че е някой от многото извратени, обикалящи парка. „Извратеняк, казваха“… Така той разбра, че мечтата е нещо извратено. Нощно време обикаляше по улицата под неоновите реклами, но той не знаеше какво пише на тях. Мислеше ги за мигащо улично осветление, но по тях можеше да се ориентира къде изхвърлят най-много храна. Всичко това беше научил от този, който някога го е бил намерил. Не знаеше какво е майка, но виждаше с каква нежност жените вадеха гърдите си от пазвите, после поднасяха децата си към тях, прикрили с бяла кърпичка случващото се там. А той гледаше и мечтаеше някога да е имал майка. Не знаеше вкуса на млякото, но виждаше как то потича по страната на бебето. Майката го обръщаше с корем към нозете си, прибираха си гърдите. После избърсваха потеклото по страните на децата мляко и започваха да ги забавляват с дрънкалки, да им гукат нещо на някакъв странен бебешки език. Никой не знае как се чувства човек пред тази гледка, чиято бебешка дрънкалка е бил трясъкът от затворените капаци на контейнерите за смет. А съскането на плъховете е песен за приспиване. Освен в случаите, когато в коленете му не е заспивало, мъркайки, някое коте. Също толкова бездомно колкото него. Един ден дойде една майка. Доближи количката до пейката така, както всички правеха досега. После се наведе да вземе детето… Но не го взе. Наведе се над него и дълго, много дълго му говори на бебешки. Детето се смееше в количката и се радваше сигурно, че има майка. После тя го вдигна, извади гърдата си. Поднесе пред устата на детето. Но не я прикри с кърпичка. Защото с кърпичката бършеше очите си. Той седеше на отсрещната пейка и не знаеше какво да направи. „Защо плачеш, попита“… Тя не отговори, защото сигурно знаеше само бебешки език. Той пак я попита: „Защо плачеш“… Защото трябвало да умре. „Всички ще умрем, каза той“… Вярно е, всички умирали, само че тя искала да стане тогава, когато детето порасне. Тогава на него ще му е тъжно. И ще мечтае като него. „Ти за какво мечтаеш? За хляб, храна, къща. За какво можеш да плачеш ти“… „За майка… За майка плача. Защото никога не съм имал майка. И вече не мечтая да я имам. Мечтая да съм имал някога майка“… „Сигурно някога си имал“. „Сигурно. Ама не помня.“ Помисли малко и каза: „И какво ще правиш?“. Ще го оставя тука“… После го погледна и допълни: „Ще го пазиш ли, докато някой го намери. Има толкова кучета тука.“ И да му избере най-добрата майка. Обещай, обещавам… „Знаеш ли за какво ще си мечтае някога детето ти? Ще си мечтае да е имало майка. Не да има, да е имало майка някога. Ще седи сигурно на тази пейка и ще гледа как майките кърмят децата си…“ „Ти откъде знаеш“… И той и разказа всичко. Защо гледа майките как кърмят децата си, защо понякога бащите го гонят, а понякога го бият. Защо единствената бебешка дрънкалка са хлопващите се капаци на контейнерите за боклук… „Ето, аз продължавам да мечтая… Защото винаги има надежда. Защото не може да не съм имал майка някога, която, като нея сигурно се е отказала да живее“… Тя накърми детето, сложи го в количката и продължи най-дългия си път през живота…