ЖИВОТЪТ, КОЙТО ГО ИМА

Животът е не само изхвърлянето на огризките от вечерята вчера. Животът беше и тяхното намиране от него днес. Хората ходеха на работа, пазаруваха, прибираха се вкъщи… Само той забелязваше ако някой просто изчезне. Ей така, изчезне. Няма го вече. И не по това, че някой не е изхвърлил храна днес, а по това, че не е част от пейзажа. Другите не забелязваха това. Но със сигурност ако той изчезне от пейзажа те ще забележат. Защото е като самотен дъб в полето. Нищо, че с окъсаните дрехи, намерени в казаните за смет, прилича повече на плашило. Не заради това. Отсъствието на някого е като отсичане на дърво в гора. Трябва да стигнеш до мястото, за да забележиш, че дървото го няма. Отстрани обаче не се вижда. Гледаш пред себе си – гора. И отсъствието на едно дърво не се забелязва. Докато неговото отсъствие… О, неговото отсъствие ще е видимо за всички. Защото няма да има кого да подритват сутрин: „Мръдни се да изхвърля боклука“… После надпреварата с плъховете за тази скъпоценна торбичка с глозгани кости, остатъци от салата, свещички от торта за рожден ден... Тях ги държеше за десерт. Облизваше ги и усещаше вкусът на детството. Никой не знаеше, но той също някога е имал детство. Също е ял тортата без свещите. Всяко дете знае, че свещите не са за ядене. Свещите мерят обема на белите дробове… „Хайде сега де видим имаш ли сила да духнеш свещичките…“ И детето събира въздуха на целия свят, само и само да покаже на околните, че не са си хвърлили напразно силите за неговото отглеждане. Животът има светла и сладка страна. Светлата страна е запалените свещи, побити в тортата като фарове – да не би животът да се блъсне в брега. И сладка страна за този, който облизва свещите, загърбил плъхове и котки, които завистливо заничат от всички страни, от всички ъгълчета на контейнера за смет. Той стоеше на самия покрив на сградата, откъдето се виждаше кое дърво е отсечено. Откъдето се виждаше колко много него го няма. Също така виждаше, как им липсва долу, защото нямаше кого да подритнат с думите: „Мръдни се да изхвърля боклука“… Усещаше как плъховете мърдат мустаци и бърчат козина около свещите от вчерашния рожден ден… „Той пък какво им харесва на тях… Те дори нямат вкус на престояло“… И всичко това докато котките им отмъкват кашкавала и сиренето от доматите, салама и майонезата от руската салата… Той стоеше на ръба на покрива, готов да скочи там, където го е имало. Където животът не можеше да съществува без него. Защото животът съществува само тогава, когато тебе те има в него. И си представи как него го няма – дори сега го нямаше долу и хората пренареждаха целия си ден. Ритаха кучето до кофата за смет, но то бе улично куче и не разбираше от дума. Само техните кучета разбираха какво им казват, облечени в шарени елечета, нахлузили гащи и развяващи панделки и финтифлюшки на главите си. Той знаеше, той бе убеден, че няма смърт. Има изпразване на пространството. Също така знаеше, че животът съществува само тогава, когато теб те има в него. И когато светът те забелязва. Защото животът съществува само извън гората. Извън гората, където никой няма да забележи празното отрязано място. Никой няма да забележи. Отстъпи леко от ръба на покрива. Вече му се виеше свят от толкова празно място под краката му, където го няма. Помисли да се засили, но не го направи. Наведе се, взе си балтона и се върна в живота, където за малко го нямаше…