СТРАХ ОТ ТЪМНО

Той се страхуваше от тъмнината. Тя се просмукваше наоколо, попиваше в кожата му. И се свиваше някъде в слънчевия сплит. И от там извираха чудовища. Понякога те пристигаха в съня му. С тях беше лесно – отвориш очи, потъркаш първо едното, после другото, и размазваш чудовището. Страшно е тогава, когато чудовищата идват като сенки в тъмнината. Сенките на тъмнината са бели. Много, много бели са сенките на тъмнината. Понякога приличат на някого. „Сигурно не е жива, щом идва нощем в бяло“, мислеше за майка си понякога. „А може и жива да е, но пуска нощем бялата си сянка да ме търси“… Белите сенки са душите на умрелите. Но имаше и такива, които са на живи хора. Лошите хора имат бели сенки и ги пускат като кучета по улиците нощем. Толкова го беше страх от тъмнината, че се научи да спи под уличните лампи. Там сенките не го намираха. Той спеше по средата на светлината като кон в средата на хармана. По обед, когато стопанинът обядва. Той знаеше тези работи, защото дойде от там, където се държи конят за повода, а с тънката пръчка плющиш по гърба му: „Дий, дий“… Докато на коня му се завие свят. Докато кожата му стане на ремъци от плющенето с пръчката. После обръщаш обратно добичето – защото това е моментът, в който конят се превръща в добитък – и обратно по часовниковата стрелка. Така времето не минава. Защото го обръщаш времето. Въртиш се с коня около стожера, и като се навие въжето около него обръщаш посоката. Нали времето е измислено от човека. Значи може да го спира, да го връща… Само не трябва да го кара да бяга в една посока. Така времето стига края. Един ден конят не издържа. Обърка се времето в него. Оплетоха се дизгините, поводът, светът… И той цяла нощ плака. Беше виновен за коня, за времето… И тогава видя бялата душа на коня. Как се вмъква с развята грива в съня му. И уж кон, пък зъбите му едни такива… И уж него ще хапе, ама милостив – изяде пръчката, с която правеше на ремъци кожата му. И с тия ремъци го връзва и го кара да препуска из хармана… И когато се събуди видя балата сянка на коня до леглото си. Съвсем бяла. Като преспа сняг в обгорена угар. Първо избяга от селото. После избяга от съня си. После избяга от живота. Засели се между живота и смъртта. Там където живееха белите сенки. Плъховете нощем излизаха от кофите за смет, той им даваше от шепата си хляб, те идваха… В началото го мислеха за сянка. За бяла сянка сигурно го мислеха. После се престрашиха и започнаха да ядат от шепата му. Котките седяха на раменете му и съскаха заплашително срещу плъховете. После спряха да съскат, и плъховете спряха да се страхуват от тях. Те не виждаха белите сенки, а белите сенки се страхуваха от тях. Той се засели под голямата улична нощна лампа. Защото уличния стълб приличаше на голяма нощна лампа. А под нея – неовършана светлина. Плъховете тепаха с малки крачета отдолу, вършееха светлината и се чуваше как се ронят класовете й. Докато един ден. О, докато един ден не мина онзи с каруцата. И в каруцата впрегната бялата сянка на неговия кон. На райета от камшика. Плъховете се разбягаха, котките слязоха от раменете му. Кучето се скри под контейнера за смет със скимтене. Той си помисли, че всички са се уплашили от бялата сянка. Че ги е заразил със страх, докато им дава да ядат от шепите му. Докато са го топлили през зимата с котешките си кожуси, наметнати на раменете му. Те не знаеха, че бялата сянка идва за него. Но се уплашиха, да не би да го вземе. Бялата сянка спря, каруцата спря. После от капрата слезе черната сянка с камшик от ивици конска кожа. Ритна царят на плъховете. После сграбчи кралицата на котките за опашката и я хвърли далече, далече. После върза бялата сянка за уличния стълб. Бялата сянка изпъна врат, но светлината не ставаше за ядене… Бялата сянка изпръхтя… После… После черната сянка се нахвърли върху нея с камшика от конска кожа… А той не се страхуваше от черни сенки…